Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Лори не отговори, беше като зашеметена.

— Ще бъда като растение в саксия — уверих го аз.

— Добре. Защото всяка гримаса, всяка реакция, всеки проблясък на емоция ще бъде тълкуван във ваша вреда. Ако се засмеете, ще кажат, че не приемате сериозно съдебния процес. Ако се намръщите — че сте настроени враждебно, не се разкайвате, противна ви е принудата да се явите в съда. Ако заплачете, значи се преструвате.

Той се вторачи в Лори.

— Добре — смънка тя не много уверено, особено заради последните му думи.

— Не отговаряйте на никакви въпроси. Не сте длъжни. По телевизията само изображенията са важни, невъзможно е да се прецени дали сте чули въпроса, който някой ви е изкрещял. Най-важното е — ще говоря за това и с Джейкъб, щом ме допуснат при него в ареста — че каквито и да е признаци на гняв, особено проявени от него, ще потвърдят най-лошите подозрения на хората. Не бива да забравяте, че в техните очи, в очите на всеки Джейкъб е виновен. Всички сте виновни. Те само искат още нещо да потвърди това, което вече знаят. Ще им стигне и най-нищожната дреболия.

— Малко късно е — промълви Лори — да се тревожим как изглеждаме в очите на хората, не мислиш ли?

Тази сутрин в „Глоуб“ водещото заглавие на първа страница беше: „Синът на прокурор — обвинен за убийството в Нютън“. В „Хералд“ бяха търсили сензацията, но в тяхна защита можеше да се каже, че поне са откровени. На първата страница на таблоида се мъдреше като фон снимка, вероятно от местопрестъплението — безлюден склон в гора, и снимка на Джейкъб, може би копирана от интернет, с надпис „Чудовище“. Отдолу с едри букви беше изписано: „Прокурор, отстранен от работа поради твърдения за прикриване на виновника, след като собственият му син е обвинен за убийството с нож, извършено в Нютън“.

Лори беше права — след всичко това да влизаме в съда с ледени физиономии изглеждаше малко безсмислено.

Но Клайн само вдигна рамене. Правилата си оставаха неоспорими. Все едно божи пръст ги бе изписал върху каменни скрижали. Той изрече с присъщия си равен и разсъдлив тон:

— Ще извлечем възможно най-голямата полза от това, с което разполагаме.

Затова го послушахме. Крачехме упорито през все по-гъстата тълпа от репортери пред входа. Не издавахме чувства, не отговаряхме на въпроси и се преструвахме, че не чуваме какво ни крещят в ушите. Но те продължаваха с въпросите си. Около нас подскачаше гора от микрофони.

— Как понасяте това?

— Какво ще кажете на всички хора, които ви вярваха?

— Искате ли да кажете нещо на семейството на жертвата?

— Джейкъб ли е извършил убийството?

— Само искаме да чуем вашата версия.

— Той ще даде ли показания?

Един се опита да ме предизвика:

— Господин Барбър, как се чувствате от другата страна на барикадата?

Държах Лори за ръка, докато си пробивахме път към фоайето. Вътре беше изненадващо тихо. Репортерите нямаха достъп тук. При контролния пункт хората се отдръпнаха, за да ни направят път. Подчинените на шерифа, които обикновено ме пропускаха с усмивка и махане на ръка, този път ме провериха с детектора за метал и поискаха да видят какво имам в джобовете си.

За малко пак останахме насаме в асансьора. Изкачвахме се към шестия етаж, където беше съдебната зала за първо изслушване по делото, и аз се опитах да хвана ръката на Лори. Беше доста по-ниска от мен, затова трябваше да вдигна ръката й до хълбока си. Сянка на неприязън се мярна по лицето й — клепачите трепнаха, устните се свиха. Едва доловими промени, но аз ги забелязах и пуснах ръката й. Клайн тактично бе впил поглед в таблото с бутоните.

Когато вратата шумно се отвори, тръгнахме през пълното с хора фоайе към съдебна зала 6Б, където трябваше да изчакаме на пейката отпред, докато обявят нашето дело.

Знаехме, че делото ще бъде едно от първите, беше насрочено за десет часа, за да се отърве съдът от нас, както и от цирка с журналисти и зяпачи, и да си върши останалата работа на спокойствие. Пристигнахме четвърт час по-рано. Времето се проточваше. Гъмжилото от юристи, повечето от които познавах, стояха на разстояние, сякаш ни разделяше невидимо магнитно поле.

Пол Дъфи беше тук, заедно с Ладжудис и още двама от ПКП. Дъфи, който почти можеше да се смята за чичо на Джейкъб, ме погледна само веднъж, после се извърна. Не се обидих. Не се почувствах зле. В такива случаи си има общоприето поведение. Дъфи беше длъжен да застане на страната на своя отбор. Такава му беше работата. Може би щяхме да си останем приятели, след като Джейкъб бъде оневинен, а може би не. Засега приятелството ни нямаше значение. И така трябваше да бъде, без да се чувствам оскърбен. Знаех, че за Лори нещата не стояха по същия начин. За нея беше ужасно да види как изведнъж умират приятелства. Бяхме си същите хора както до вчера и затова трудно можеше да приеме, че околните виждат — и нас, не само Джейкъб — в съвсем друга светлина. Според Лори те поне трябваше да осъзнаят, че каквото и да е направил Джейкъб, ние двамата с нея несъмнено сме невинни. Аз изобщо не си позволих тази илюзия.