Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Лори, ти ме познаваш. Погледни ме. Познаваш ме!

Тя се взря в лицето ми.

От толкова малко разстояние открих с изненада колко остаряла и изтощена изглеждаше. Казах си, че постъпвам себично и дори жестоко да стоваря историята си на раменете й в този момент, посред нощ, след най-лошия ден в живота й, само за да ми олекне, за да облекча съвестта си. Спомних си онова момиче със загорели крака през първата година в колежа, момиче толкова над моето равнище, че всъщност ми беше леко да общувам с нея, защото нямах какво да губя. На седемнайсет години знаех, че цялото ми детство само е предшествало срещата ми с нея. Не се бях чувствал така дотогава, нито след това. Усещах, че тя ме промени и физически. Не заради секса, макар че правехме секс навсякъде и по всяко време — в библиотеката, в празни аудитории, в нейната кола, в тяхната семейна лятна къща на брега, дори веднъж на гробище. Беше всеобхватно, превръщах се в друг човек, в този, който съм сега. А всичко след това — семейството, домът, целият ни съвместен живот, беше дар от Лори. Магията продължи трийсет и четири години. А сега, на петдесет и една най-сетне я видях каквато беше. И открих с изненада, че вече не е онова сияещо момиче, а една обикновена, уморена жена.

На другата сутрин Джонатан Клайн стоеше с мен и Лори в сумрачния гараж на улица „Торндайк“, докато се въоръжавахме с решителност за сблъсъка с репортерите, скупчени отсреща на улицата пред входа на съдебната палата. Клайн беше в сив костюм с обичайното черно поло отдолу. И днес не бе сложил вратовръзка, дори за явяването в съда. Костюмът падаше съвсем свободно по тялото му. Сигурно беше истински кошмар за шивачите да скроят нещо по кльощавото му тяло. Очилата му за четене бяха прикрепени на пъстро шнурче с мъниста, а в ръката си държеше неизменното кожено куфарче, лъскаво като протъркано седло. Не се съмнявах, че за един страничен човек Клайн изглеждаше напълно неподходящ за адвокат. Твърде дребничък, твърде кротък. Но нещо в него ми вдъхваше спокойствие. Сресаната назад бяла коса, бялата брадичка, благата усмивка му придаваха някакво магическо излъчване. Той внушаваше безметежност. А Господ ми е свидетел, че се нуждаехме от това.

Клайн се взря в репортерите, които се размотаваха и си бърбореха — глутницата се опитваше да надуши нещо, с което да се захване.

— Така… Анди, знам, че имаш опит, но не и такъв. Лори, за теб това е съвсем ново преживяване. Затова ви моля да ме изслушате внимателно.

Той протегна ръка и докосна леко ръкава на Лори. Тя изглеждаше съсипана от преживяното предишния ден — ареста на Джейкъб и проклятието на рода Барбър. На сутринта бяхме разменили едва по няколко думи, докато закусвахме и се подготвяхме за отиването в съда. Хрумна ми за пръв път, че може би разводът е единственият изход от ситуацията. Както и да завършеше делото, Лори щеше да ме напусне, след като всичко приключи. Долавях, че ме стрелка с поглед и се опитва да стигне до някакво решение. Какво ли означаваше за нея да научи, че съм я подлъгал да се омъжи за мен? Дали трябваше да се чувства предадена? Или да признае, че съм прав — момичета като нея не се омъжват за момчета като мен. Каквото и да си мислеше сега, докосването на Джонатан сякаш я поуспокои. Насили се за кратка усмивка и унинието пак скова лицето й.

— От този момент — започна Клайн, — откакто отидем в съдебната палата и докато не се приберете у дома и заключите вратата, искам от вас, макар и привидно спокойствие. Никакви чувства. Никакво изражение. Схванахте ли?