Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

И на Джейкъб малко му оставаше да се разплаче.

Прегърнах го и аз, притиснах го силно до себе си и се отдръпнах. Огледах го от главата до петите.

— Бъди силен, разбрахме ли се?

— И ти — отвърна Джейкъб.

И се ухили, явно доловил колко театрално прозвуча отговорът му.

Оставихме го там.

А нощта едва сега започваше.

В два часа сутринта още бях на дивана. Усещах се вдървен, нямах сили да шавна, за да се завлека нагоре към спалнята, за да се опитам да заспя.

Лори слезе боса, по долнище на пижама и любимата си тюркоазена тениска, която толкова се беше протъркала, че вече можеше само да спи с нея. Гърдите й бяха отпуснати, косата й — разрошена, клепачите натежаваха. Стана ми жал, когато я видях.

— Анди, ела да си легнеш — каза ми от третото стъпало. — Тази нощ не можем да направим нищо друго.

— Ей сега.

— Не „ей сега“, а веднага. Ела горе.

— Лори, ти слез при мен. Искам да обсъдим нещо.

Тя се дотътри през коридора към хола и след тези десетина крачки напълно се разсъни. Аз не съм от хората, които често искат помощ. И когато това се случеше, тя губеше спокойствие.

— Какво има, мили?

— Седни. Трябва да ти кажа нещо, което скоро ще се разчуе.

— За Джейкъб ли?

— За мен.

Разказах й всичко, което знаех за своя род. За Джеймс Бъркет, първия кръвожаден Барбър, който пренесъл диващината си в Ню Йорк. За Ръсти Барбър, моя дядо и герой от войната, който накрая изкормил човек в сбиване заради катастрофа в Лоуъл, щата Масачузетс. И за моя баща — Кървавия Били Барбър, в чиято неясна за мен оргия на насилието имало младо момиче и нож в изоставена сграда. След трийсет и четири години нерешителност цялата история ми отне пет-десет минути. Щом си признах, всичко изглеждаше твърде незначително, за да ми е тежало толкова време. Отначало вярвах, че и Лори ще се отнесе така към признанието ми.

— Ето това е моят произход — казах накрая.

Тя кимна безизразно, стъписана в разочарованието си — от мен, от моя род, от моята неискреност.

— Анди, защо не си ми казал досега?

— Защото нямаше значение. Аз не съм като тях.

— Но не си разчитал и аз да разбера, че е така.

— Не, Лори, не е заради това.

— Значи просто не ти е хрумвало да споделиш?

— Не. Отначало не исках да ме видиш по този начин. А с времето изглеждаше все по-дребно. Ние бяхме толкова… щастливи.

— Досега, когато беше принуден да ми кажеш, защото вече нямаш избор.

— Лори, искам да научиш това сега, защото е вероятно да се разчуе — не защото наистина е свързано с този случай, а защото винаги изкарват такава мръсотия наяве. Това няма нищо общо с Джейкъб. Или с мен.

— Сигурен ли си?

За миг ми се стори, че ще умра.

— Да, сигурен съм.

— Толкова сигурен, че си предпочел да го скриеш от мен?

— Не си права.

— Има ли и друго, което не си ми казвал преди?

— Няма.

— Сигурен ли си?

— Да.

Лори кимна с глава.

— Ами добре.

— Какво означава „ами добре“? Имаш ли някакви въпроси? Искаш ли да поговорим?

Тя ме изгледа укоряващо — аз я питах дали иска да поговорим? В два сутринта? Точно тази сутрин?

— Лори, нищо не се е променило. Аз съм все същият човек, когото познаваш, откакто бяхме на седемнайсет.

— Добре. — Тя се загледа в скута си, където бе преплела пръсти напрегнато. — Трябваше да ми кажеш по-рано, засега знам само това. Имах право да знам. Да, имах право да знам за кого се омъжвам, от кого искам да имам дете.

— Ти знаеше. Омъжи се за мен . Всичко останало е минало. Не ни засяга.

— Но трябваше да ми кажеш, това е всичко. Имах право да знам.

— Ако ти бях казал, нямаше да се омъжиш за мен. Дори нямаше повече да дойдеш на среща с мен.

— Няма как да знаеш това. Ти не ми даде възможност да реша.

— Хайде да не увъртаме. Ако знаеше и те бях помолил да излезеш с мен, какво щеше да стане?

— Не знам как щях да ти отговоря.

— Аз знам.

— Защо?

— Защото момичетата като тебе не… харесват такива момчета. Моля те, нека просто забравим за това.

В краткото мълчание си мислех, че все още всичко може да се нареди. Можехме да преживеем всичко и да продължим напред.

Коленичих пред нея и отпуснах ръце на скута й, върху топлите й крака.

— Лори, съжалявам. Искрено съжалявам, че не ти казах. Но не мога да върна времето назад. За мен е важно да знам, че ме разбираш — баща ми, дядо ми… аз не съм едно и също с тях. Трябва да знам, че вярваш в това.

— Вярвам. Тоест така си мисля… разбира се, че вярвам. Не знам, Анди, късно е. Трябва да поспя малко. Не мога да говоря за това сега. Твърде уморена съм.