Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Както и да е, не намерих нищо обезпокояващо в стаята на Джейк. Само обичайните за момче като него дреболии, непрани дрехи, маратонки, деформирани по очертанията на грамадните му стъпала, учебници, списания за видеоигри, зарядни устройства за различните електронни устройства. Дори не знам какво очаквах да открия. Лошото беше, че още не знаех с какво разполага прокуратурата, какво ги накара да бързат толкова с обвиненията към Джейкъб, затова въпросите за липсващото парче ме влудяваха.

Още бях в стаята, когато телефонът ми звънна. Беше Лори, отишла при приятелка в Бруклайн на двайсетина минути с кола. Казах й да се прибере веднага, но не добавих нищо друго. Беше прекалено емоционална и не знаех как ще реагира, а нямах време за разправии с нея. „Първо помогни на Джейкъб, после се грижи за Лори.“

— Къде е Джейкъб? — попитах я.

Не знаеше. Прекъснах разговора.

Огледах стаята за последен път. Изкушавах се да скрия лаптопа на Джейкъб. Само Бог знаеше какво можеше да има на диска. Тревожех се обаче, че каквото и да направя, ще му навредя. Ако компютърът липсваше, щеше да изглежда подозрително, защото той всеки ден влизаше в нета. От друга страна, може би съдържаше доказателства, които да са в негова вреда. Накрая го оставих, където си беше — може би неблагоразумно решение, но нямах време за колебания. Джейкъб знаеше, че го обвиниха публично във „Фейсбук“. Разчитах, че е достатъчно хитър да прочисти диска на лаптопа, ако се е налагало.

Чух звънеца на входа. Край на играта. Още бях задъхан.

Пред вратата стоеше не някой друг, а Пол Дъфи, който трябваше да ми връчи заповедта за обиск.

— Съжалявам, Анди.

Още не можех да повярвам. Полицаите със сините якета, патрулните коли с включените мигащи лампи, старият приятел, който ми подаваше сгънатия лист — изобщо не знаех как да реагирам, затова почти не помръднах. Стоях онемял, а той сложи заповедта в ръката ми.

— Анди, трябва да изчакаш отвън. Знаеш правилата.

Минаха няколко секунди, преди да се овладея, за да се върна в настоящето и да приема, че това наистина се случва. Бях решен да не правя грешката на аматьорите — нямаше да се издам с нищо. Никакви глупави думи, избълвани под напрежение в критичните начални моменти на процеса. Тъкмо след такива грешки хората попадат в килията.

— Анди, тук ли е Джейкъб?

— Не.

— Знаеш ли къде е?

— Нямам представа.

— Добре, мой човек, отдръпни се, моля те.

Той докосна леко ръката ми, за да ме подкани, но не ме дръпна встрани. Изглежда беше готов да изчака, докато се опомня. Приведе се към мен и промърмори сговорчиво:

— Хайде да го направим както е редно.

— Всичко е наред, Пол.

— Съжалявам.

— Просто си свърши работата, нали разбираш? Не се оплесквай.

— Добре.

— Не пропускай нищичко, иначе Ладжудис ще те разпердушини. На делото ще те изкара пред съда най-некадърното ченге, помни какво ти казвам. Няма да се спре пред нищо. Няма да е на твоя страна като мен.

— Добре, Анди. Разбрах. Хайде, застани отвън.

Чаках на тротоара пред къщата. Улицата започна да се пълни със зяпачи, привлечени от спрелите отпред полицейски коли. Предпочитах да отида в задния двор, за да не се набивам на очи, но трябваше да посрещна Лори или Джейкъб, да ги успокоя… и да ги подготвя.

Лори си дойде само няколко минути след началото на обиска. Олюля се, когато чу новината. Прегърнах я и зашепнах на ухото й да не казва нищо, дори да не издава никакви чувства — нито страх, нито тъга. Да не им дава нищо, за което да се хванат. Тя пое дълбоко дъх и се разплака. Хлипаше искрено, невъздържано, сякаш никой не ни гледаше. Не я интересуваше какво ще си помислят хората; никой не бе мислил нищо лошо за нея през целия й живот. Но аз знаех по-добре от нея какво може да се случи. Стояхме заедно пред къщата, аз обгръщах раменете й с ръка като закрилник и господар.

Обискът се проточи повече от час. Преместихме се зад къщата и седнахме на верандата. Лори пак заплака тихо, опита за малко да се успокои, но сълзите потекоха отново.

По някое време детектив Дъфи дойде отзад и се качи по стъпалата на верандата.

— Анди, искам да знаеш, че тази сутрин намерихме нож в парка. В тинята до езерцето.

— Знаех си. Знаех си, че ще бъде открит. По него има ли кръв, отпечатъци, каквото и да е?

— Няма нищо очевидно. Сега е в лабораторията. По целия нож имаше засъхнали водорасли като зелен прах.

— Ножът е на Пац.

— Не знам. Може би.

— Какъв е?

— Прилича на обикновен кухненски нож.