Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

В съдебната палата при главния вход ме чакаха цели четирима полицаи в цивилни дрехи. Знаех, че всички са от ПКП, но познавах добре само един от тях — детектива Мойнихън. Те ме придружиха като преторианска гвардия от фоайето до районната прокуратура, после през пустите работни зали и коридори в това неделно утро чак до ъгловия кабинет на Лин Канаван.

Там около заседателната маса седяха трима — Канаван, Ладжудис и отговорникът за връзките с медиите Лари Сиф, който беше неотлъчно до Канаван през последната година — потискащ символ на нейната неспирна предизборна кампания. Не изпитвах лична неприязън към Сиф, но презирах нахлуването му в свещения процес, на който бях посветил живота си. Повечето време дори не се налагаше да си отваря устата, присъствието му стигаше, за да напомня, че винаги трябва да мислим и за политиката.

— Седни, Анди — покани ме районният прокурор Канаван.

— Лин, наистина ли смяташ, че всичко това е необходимо? Какво очакваше да направя? Да скоча през прозореца ли?

— За твое добро е. Знаеш правилата.

— Какви правила?! Чувствам се като задържан под стража.

— Не. Просто внимаваме. Хората изпадат в стрес и реакциите им не могат да бъдат предвидени. Не искаме сцени. И ти щеше да постъпиш така на мое място.

— Не е вярно. — Аз седнах. — И от какво трябва да изпадна в стрес?

— Анди, имаме лоши новини. По случая Рифкин… Помниш отпечатъка на дрехата на жертвата, нали? Отпечатъкът е на твоя син Джейкъб.

Тя плъзна към мен доклад, защипан с телбод.

Прегледах доклада от лабораторията по криминалистика към щатската полиция. Имаше посочени дванайсет точки на съвпадение между отпечатъка от местопрестъплението и един от отпечатъците, взети от Джейкъб. Много повече от осемте точки, необходими за идентифициране според стандартната процедура.

Промълвих объркан:

— Убеден съм, че има някакво обяснение.

— И аз съм убедена, че има.

— Те бяха съученици. В една паралелка са. Познаваха се.

— Да.

— Това не означава, че…

— Знаем, Анди.

Всички ме гледаха със съжаление, освен най-младите полицаи, които сега стояха до прозореца, не ме познаваха и можеха да ме презират на воля като всеки друг от лошите типове.

— Ти си в платен отпуск. Вината отчасти е моя — сгреших, че поначало допуснах да поемеш случая. Те… — тя махна с ръка към полицаите — … ще отидат с тебе в твоя кабинет. Можеш да вземеш личните си вещи. Никакви документи. Няма да докосваш компютъра. Работният ти архив принадлежи на прокуратурата.

— Кой поема случая?

— Нийл.

Усмихнах се. „Разбира се.“

— Анди, имаш ли някакви причини да възразиш срещу това?

— Лин, нима има значение какво мисля аз?

— Може би, ако се обосновеш.

Завъртях глава.

— Не. Нека той го поеме. Дори настоявам.

Ладжудис се извърна, за да не срещне погледа ми.

— Арестувахте ли го?

Още погледи започнаха да шарят встрани от мен.

— Лин, арестувахте ли сина ми?

— Не.

— А ще го направите ли?

Ладжудис се намеси:

— Не сме длъжни да те уведомим.

Лин вдигна ръка, за да го укроти.

— Да. При тези обстоятелства почти нямаме избор.

— Какви обстоятелства? Да не мислите, че ще отпраши към Коста Рика?

Тя вдигна рамене.

— Имате ли заповед?

— Да.

— Лин, давам ти дума — той ще дойде сам. Няма нужда да го арестувате. Не му е мястото в затвора дори за една нощ. Знаеш, че няма риск да се укрие. Той е мой син. Моят син, Лин! Не искам да го видя арестуван.

— Анди — главната прокурорка отхвърли молбите ми с жест, сякаш разпръсна облаче дим, — вероятно ще бъде най-добре за всички, ако стоиш настрана от съдебната палата за известно време. Докато се слегне прахолякът, така да се каже. Разбрахме ли се?

— Лин, моля те като приятел, моля те за лична услуга. Моля те, не го арестувайте.

— Анди, няма да претегляме това на кантар.

— Защо? Не разбирам. Заради един пръстов отпечатък? Един скапан отпечатък?! Само това ли имате? Сигурно имате и нещо друго. Кажи ми, че имате и друго.

— Анди, предлагам ти да си потърсиш адвокат.

— Да си потърся адвокат ли? И аз съм юрист! Кажи ми защо постъпвате така с моя син. Вие съсипвате семейството ми. Имам право да знам защо.

— Действам съобразно наличните доказателства, това е всичко.

— Те сочат към Пац. Вече ти казах.

— Не всичко ти е известно. Има много повече.

Минаха миг-два, докато осъзная какво означаваха думите й. Но само толкова. Реших, че от този момент няма да давам никаква информация.