Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Кухненски ли? — обади се Лори.

— Ами да. От вашите ножове не липсва ли някой?

— Стига, Дъф, дръж се сериозно — сопнах се аз. — Защо задаваш такъв въпрос?

— Съжалявам, но съм длъжен да попитам.

Лори го гледаше с неприязън.

— Анди, Джейкъб не ви ли се обади досега? — попита Дъфи.

— Не. Не можем да го открием. Звъняхме на кого ли не.

Дъфи се постара да скрие недоверието си.

— Той е хлапе — продължих аз — и понякога се запилява някъде. Когато се върне тук, Пол, не искам никой да говори с него. Никакви въпроси. Той е непълнолетен. Има правото на разпита да присъства родител или настойник. Не се опитвайте да ни въртите номера.

— За бога, Анди, никой няма да ви върти номера . И все пак е очевидно, че искаме да говорим с него.

— Забрави.

— Анди, това може да му помогне.

— Забрави, казах. Той няма какво да каже. Нито дума.

Нещо привлече погледите ни насред двора и тримата се обърнахме. Заек, сивкав като кора на дърво, подуши въздуха, завъртя глава нащрек, после измина с подскоци няколко стъпки и спря. Сля се с тревата и мъждивата светлина. Почти го изгубих от поглед, докато не подскочи отново като сива вълничка по вода.

Дъфи пак се обърна към Лори. Само преди няколко съботи бяхме на ресторант с Дъфи и съпругата му. Струваше ми се, че е било в друг живот.

— Лори, ние почти привършихме работата си тук. Скоро ще се махнем.

Тя кимна, но се чувстваше прекалено ядосана, съкрушена и предадена, за да му отговори.

— Пол — подхванах аз, — той не го е направил. Искам да ти го кажа сега, защото може да нямам друг шанс. Нищо чудно да нямаме възможност да поговорим в близките дни, затова искам да го чуеш от мен. Той не го е направил. Това е.

— Добре. Чух те.

Дъфи се обърна.

— Той е невинен. Невинен също като твоето дете.

— Добре.

Дъфи си тръгна. Заекът се бе притаил в храстите и дъвчеше нещо.

Чакахме Джейкъб до здрач. И полицаите, и зяпачите се разотидоха. Той не се появи.

Беше се крил часове наред, повечето време — в гората на парка „Колд спринг“, в нечии задни дворове, накрая и на игралната площадка зад началното училище, където учеше преди години. Там го намерили полицаи около осем часа вечерта.

Не се възпротивил, когато му сложили белезници. Не се опитал да побегне. Посрещнал полицая с думите: „Аз съм този, когото търсите“. А после: „Не го направих аз“. Полицаят отвърнал с пренебрежение: „И как отпечатък от палеца ти попадна върху трупа?“. Джейкъб избълвал (дали от глупост, или от пресметливост, не знам до ден-днешен): „Намерих го. Лежеше там. Опитах се да го вдигна, за да му помогна. После видях, че е мъртъв. Уплаших се и избягах“. Единствените показания на Джейкъб пред полицията. Впоследствие разбра колко опасно е да изтърси такива признания. Не каза нито дума повече. За разлика от почти всички свои връстници Джейкъб разбираше много добре какви права му дава Петата поправка на конституцията. По-късно имаше какви ли не догадки защо е направил това единствено признание, доколко е било пълно или изкривено в негова полза. Някои твърдяха, че го е изпипал предварително и го е казал в най-подходящия момент — за да тласне процеса в нужната посока, да започне защитата си колкото може по-рано. Знам само, че Джейкъб никога не е бил толкова хитроумен или лукав, колкото го описваха в медиите.

Каквато и да е истината, след това Джейкъб само повтарял упорито пред полицая: „Искам да дойде баща ми“.

Нямаше как да го освободят под гаранция същата вечер. Отведоха го в ареста на полицейското управление, на не повече от три километра от дома ни.

С Лори получихме разрешение за съвсем кратък разговор с него в лишена от прозорци малка стая за свиждания.

Личеше му колко е притеснен. Очите му бяха влажни и зачервени. На бузите му бяха избили алени водоравни ивици. Виждаше се, че е уплашен до полуда, но се опитваше да се владее. Държеше се стегнато, сковано, механично. Момче, което иска да се държи като мъж, поне както то може да си го представи. Мисля, че тъкмо това ме съкруши — как опитваше да не рухне, да задържи тази буря от чувства, от паника, гняв и съжаление затворена в себе си. Казах си, че няма да издържи още дълго. Твърде бързо изгаряше запасите си.

— Джейкъб, добре ли си? — попита Лори пресекливо.

— Не! Ясно е, че не съм . — Посочи стените на стаята, сякаш изразяваше с жеста положението си, и направи присмехулна гримаса. — Направо съм умрял.

— Джейк…

— Значи казват, че аз съм убил Бен? Как пък не. Как пък не! Не мога да повярвам какво става тук. Не мога да повярвам .