Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Слушай, Джейк — намесих се, — това е грешка. Някакво ужасно недоразумение. Ще го оправим, разбираш ли? Не искам да губиш надежда. Това е само началото на процеса. Много път има да извървим.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам. Все едно съм… — наподоби с уста звука на взрив, а с ръце показа експлозията… — нали се сещате? Като… като онзи тип? В онази история?

— Кафка.

— Не. Онзи тип от… как беше заглавието на филма?

— Не знам, Джейк.

— Където героят някак научава, че светът не е истинският свят? Все едно е сън, нещо такова. Като някаква симулация. И всичко е направено от някакъв компютър. И после успява да види истинския свят. Някакъв стар филм беше.

— Не съм сигурен…

— Да бе, „Матрицата“!

— „Матрицата“ ли? Това стар филм ли е според тебе?

— С Киану Рийвс, не се ли сещаш? Стига де, татко…

Погледнах към Лори.

— Киану Рийвс?…

Тя сви рамене.

Изумих се, че Джейк беше способен да се държи престорено глуповато дори в този момент. Но успяваше. Той си оставаше все същия недорасъл чешит, какъвто беше допреди няколко часа… и какъвто си беше открай време.

— Татко, какво да правя?

— Ще се борим, момчето ми.

— Не, не те питам изобщо. А сега. Какво ще стане сега?

— Утре сутринта ще ти предявят обвиненията, само ще ги прочетат. После ще платим гаранцията и ще се прибереш у дома.

— Колко ще поискат като гаранция?

— Ще разберем утре.

— Ами ако не можем да си позволим такава сума? Какво ще стане с мен?

— Ще намерим парите, не се безпокой. Имаме спестявания. Имаме и къщата.

Джейкъб подсмръкна. Беше ме чувал безброй пъти да мърморя за пари.

— Толкова съжалявам. Не съм го направил, кълна се. Знам, че не съм… такова де, идеалното дете. Но не съм го направил.

— Вярвам ти.

— Джейк, ти си идеалното дете — вметна Лори.

— Аз дори не познавах Бен. Беше ми просто съученик като другите. Защо да правя това? А? Защо? Добре де, според тях защо съм го направил?

— Не знам, Джейк.

— Нали беше твой случай! Как така не знаеш?

— Просто не знам.

— Значи не искаш да ми кажеш.

— Не говори така. Джейк, да не мислиш, че съм разследвал тебе ? Сериозно ли говориш?

Той тръсна глава.

— И значи ей така… без причина… съм убил Бен Рифкин? Това е… де да знам какво е. Лудост някаква. Цялата тази история е смахната.

— Джейкъб, не е нужно да убеждаваш и нас. Ние сме на твоя страна. Винаги. Каквото и да се случи.

— Господи… — Той зарови пръсти в косата си. — Дерек е виновен за всичко. Заради него е. Знам си.

— Дерек ли? Защо пък Дерек?

— Ами той… такова де, много лесно се пали за всичко, сещаш ли се? Всяка дреболия я раздува като балон. Кълна се, щом изляза, ще го смеля тоя. Кълна се.

— Джейк, не ми се вярва, че Дерек би могъл да направи това.

— Ама го е направил. Ще видиш. Егати смотаняка.

Двамата с Лори се спогледахме озадачено.

— Джейк, ще те измъкнем оттук. Ще платим гаранцията, колкото и да е голяма. Ще намерим парите. Няма да те оставим в затвора. Но ще се наложи да прекараш нощта тук, само докато ти предявят обвиненията утре сутринта. Ще се видим в съдебната палата. И с нас ще дойде адвокат. Утре ще се прибереш вкъщи за вечеря и ще спиш в собственото си легло, обещавам ти.

— Не искам адвокат. Искам теб. Ти ми бъди адвокат. Кой ще се справи по-добре от теб?

— Не мога.

— Защо не? Искам теб. Ти си ми баща. Сега имам нужда от теб.

— Разбери, идеята не е добра. Имаш нужда от опитен адвокат. Впрочем аз вече се погрижих за това — обадих се на моя приятел Джонатан Клайн. Той е много, много добър, повярвай ми.

Джейк се смръщи разочарован.

— Ти и без това не можеш, защото си прокурор.

— Вече не съм.

— Уволниха ли те?

— Засега не. Пратиха ме в отпуск. Вероятно ще ме уволнят по-късно.

— Заради мен ли?

— Не е заради тебе. Ти нищо не си направил. Просто така се случи.

— И какво ще правиш? Питам за парите. Нали имаш нужда от работа?

— Не се тревожи за парите. Остави тази грижа на мен.

Един от полицаите — младеж, когото не познавах — почука на вратата и каза:

— Времето ви свърши.

— Обичаме те — каза Лори на Джейкъб. — Много те обичаме.

— Да, мамо.

Тя го прегърна силно. За миг той не помръдна и Лори стоеше, сякаш обвила с ръце дърво или колона. Накрая се смили и я погали по гърба.

— Знаеш ли това, Джейк? Знаеш ли колко много те обичаме?

Той завъртя очи над рамото й.

— Да, мамо.

— Добре. — Лори го пусна и изтри сълзите от очите си. — Щом знаеш, добре.