Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Няма друго за гледане. А аз харесвам готвенето.

— Напротив.

— Обичам да гледам как други готвят.

— Няма нищо, Анди. Не е задължително да говорим, ако не искаш.

— Не това е причината. Но няма за какво да говорим.

— Може ли да ти задам един въпрос?

Отвърнах с поглед: „Има ли значение какво ще кажа?“.

Тя взе дистанционното от масичката и изключи телевизора.

— Когато говорихме днес с Джейкъб, ти каза, че не го подозираш в нищо, а после изведнъж го подложи на кръстосан разпит.

— Не е вярно.

— Точно това направи. Не го обвини направо, но тонът ти беше… прокурорски.

— Наистина ли?

— Е, малко.

— Съжалявам, ако така ти се е сторило. Ще му се извиня по-късно.

— Няма нужда да се извиняваш.

— Има, щом е прозвучало така.

— Само те питам защо го направи. Има ли нещо, което не ми казваш?

— Например?

— Каквото и да е, което те е подтикнало да се държиш така.

— Не се заяждах с него. Впрочем само бях разстроен заради ножа. И заради написаното от Дерек във „Фейсбук“.

— Защото Джейкъб имаше някои поведенчески…

— Стига, Лори, за Бога! Дръж се сериозно. Някакви деца клюкарстват, нищо повече. Ех, сега да ми падне Дерек… Страшно глупаво е постъпил, като е написал това. Честно да ти кажа, понякога си мисля, че момчето не е съвсем наред с главата.

— Дерек не е лошо момче.

— Ще го твърдиш ли, ако някой ден потропат на вратата ни заради Джейкъб?

— Възможно ли е наистина?

— Не. Разбира се, че не.

— Няма ли да се окажем виновни?

— За какво?

— Ако не съобщим.

— Не. Господи, не! Няма какво да съобщаваме. Не е престъпление да имаш нож. Не е престъпление да си глупав тийнейджър — слава богу, иначе трябваше да пратим половината от тях зад решетките.

Лори кимна сдържано.

— Само че той вече е обвинен, а сега и ти знаеш. Не можем да очакваме, че полицията няма да научи и без наша помощ. Има го на онази страница във „Фейсбук“.

— Лори, обвинението не е обосновано. Няма причина да стоварваме целия свят върху главата на Джейк. Цялата тази история е нелепа.

— Наистина ли го мислиш, Анди?

— Да! Разбира се. А ти?

Тя се взираше изпитателно в лицето ми.

— Добре… Значи не това те тревожи?

— Нали ти казах, че нищо не ме тревожи.

— Така ли е?

— Да, така.

— А какво направи с ножа?

— Отървах се от него.

— Къде?

— Изхвърлих го. Не тук. В една кофа за боклук.

— Значи го прикриваш.

— Не. Просто исках да махна ножа от дома си. И не искам никой да се възползва от него, за да изкара Джейкъб виновен, макар че не е вярно. Това е всичко.

— Ако си постъпил така, значи прикриваш Джейкъб?

— Не можеш да прикриваш някого, ако не е извършил нищо лошо.

Тя ме погледна преценяващо.

— Щом казваш. Качвам се да спя. Идваш ли?

— След малко.

Тя стана, дойде при мен, зарови пръсти в косата ми и ме целуна по челото.

— Не стой до късно, миличък. Утре ще ти бъде трудно да се надигнеш от леглото.

— Лори, ти не отговори на моя въпрос. Попитах ти какво мислиш? Не си ли съгласна, че е нелепо да подозираме Джейкъб?

— Да, много ми е трудно да си го представя.

— Но можеш да си го представиш?

— Не знам. Ти не можеш ли, Анди? Дори не можеш да си го представиш ли?

— Не мога. Говорим за нашия син.

Тя се отдръпна предпазливо.

— Не знам. Сигурно и аз не мога да си го представя. А после се сещам, че когато се събудих сутринта, не можех да си представя и онзи нож.

Неделя, 22 април 2007 г., десет дни след убийството

Под дъждеца в мрачното утро стотици доброволци дойдоха, за да търсят в парка „Колд спринг“ ножа, с който беше убит Бен Рифкин. Имаше какви ли не хора. Деца от „Маккормик“ — и приятели на убитото момче, и ученици от други групички в училището — на спортистите, на техничарите, на мъничко предвзетите добри момичета. Имаше цяла тълпа млади майки и бащи. Появиха се и неколцина от активистите, които неуморно насочваха усилията на общността за една или друга кауза. В прогизналата сутрин те се събраха, изслушаха указанията на Пол Дъфи как трябва да бъде извършено претърсването, разделиха се на екипи и тръгнаха по меката пръст към определените им сектори от гората. Долавяше се дух на решителност. За всички беше облекчение най-после да правят нещо, да бъдат включени в разследването. Хората бяха уверени, че скоро тази история ще приключи. Чакането, неизвестността ги изнервяха. Намереха ли ножа, с това щеше да бъде свършено. На него щеше да има отпечатъци или кръв, или някаква друга дреболия, която да разкрие тайната и градът най-после би могъл да си отдъхне.