Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Слушай, Лени, помисли как ще е по-добре за теб, бива ли? Опитвам се да те изключа от кръга на заподозрените. Вече ти обясних — опитвам се да те зачеркна от списъка. Това е в твой интерес.

— Името ми е Лионард.

— Има свидетел, според когото си бил в парка „Колд спринг“ онази сутрин.

Това си беше уловка. А на екрана Дъфи продължи:

— Знаеш, че съм длъжен да проверя. Така е, когато човек има досие като твоето. Не бих си свършил работата както трябва, ако не проверя.

Пац въздъхна.

— Хайде, още веднъж, Лени — подкани го Дъфи. — Не искам да обвиня невинен.

— Името ми е Лионард. — Пац разтърка клепачите си. — Добре. Да, бях в парка. Разхождам се там всяка сутрин. Но изобщо не съм доближавал мястото, където е убито момчето. Никога не отивам в онази част на парка. Не видях нищо — той започна да изброява на пръсти, — не чух нищо, не познавам хлапето, не съм го виждал и не съм чувал за него.

— Добре, Лени, успокой се.

— Спокоен съм си.

Пац стрелна с поглед камерата.

— И не видя никого онази сутрин?

— Не видях.

— Никой ли не те видя как излизаш или как влизаш в апартамента си?

— Откъде да знам!

— Не видя ли в парка човек, който да изглежда подозрително или не на мястото си — някой, за когото трябва да знаем?

— Не.

— Добре, да направим кратка почивка, съгласен ли си? Ти остани тук. Ще се върнем след няколко минути. Ще имаме още няколко въпроса към теб и ще приключим.

— А моят адвокат?

— Още не ми се е обадил.

— Ще ми кажете, когато дойде, нали?

— Разбира се, Лени.

Двамата детективи се надигнаха, за да излязат.

— Никога никого не съм наранил — натърти Пац. — Запомнете това. Никога и никого. Нито веднъж.

— Ясно — увери го Дъфи. — Вярвам ти.

Детективите минаха пред камерата и дойдоха при останалите в стаята, където досега бяха само малки изображения на монитора.

Дъфи завъртя глава.

— Нищо! Натрупал е богат опит в разговорите с полицаи, а аз просто нямам с какво да го притисна. Иска ми се да го оставя да поседи вътре, за да не е толкова наперен, но май нямаме време. Адвокатът му вече пътува насам. Анди, какво искаш да направим?

— Откога се занимавате с него?

— От около два часа.

— И през цялото време е така? Отрича, отрича и пак отрича?

— Ами да. Безполезно е.

— Разпитай го отново.

— Отново ли? Майтапиш ли се? Ти откога гледаш?

— Дъф, дойдох преди малко, но какво друго ни остава? Той е единственият ни истински заподозрян. Едно момче е мъртво, а този там обича момчета. Вече е признал пред вас, че онази сутрин е бил в парка. Познава района. Там е всяка сутрин, затова знае какво се случва. Знае, че в онази гора всяка сутрин минават ученици. Достатъчно едър е, за да наложи силата си на жертвата. Имаме мотив, начин и възможност. Затова казвам да не го оставяш на мира, докато не изкопчиш нещо от него.

Дъфи погледна към останалите в стаята и пак се вторачи в мен.

— Анди, неговият адвокат скоро ще сложи край на това.

— Значи нямаме време за губене, нали? Върни се там. Измъкни от него признание и аз ще го представя пред голямото съдебно жури още този следобед.

— Да измъкна признание ли? Ей така?

— Затова ти е голяма заплатата, мой човек.

— Ами хлапетата в училището? Нали уж натам щяхме да се насочим.

— Дъф, ще продължаваме да търсим и сред тях, но какво имаме всъщност? Куп пощурели от ужас ученици, които плямпат във „Фейсбук“? И какво от това? Погледни онзи тип оттатък. Виж го добре. Кажи ми, ако имаме по-подозрителен от него. Нямаме друг.

— Анди, наистина ли вярваш в това? Смяташ, че той е човекът?

— Да. Може би. Може би. Само че се нуждаем от нещо сериозно, за да го докажем. Дай ми самопризнания, Дъф. Дай ми ножа. Дай ми каквото и да било. Нуждаем се от нещо съществено.

— Така да бъде. — Дъфи се обърна решително към полицая от Нютън, който работеше с него по случая. — Ще го разпитаме отново. Както каза шефът.

Другият се подвоуми и го погледна умоляващо: „Защо си пилеем времето?“.

— Ще го направим отново — повтори Дъфи. — Както иска шефът.

„ Г-н Ладжудис: В онзи ден детективите не успяха да се върнат в стаята за разпити при Лионард Пац, нали?

Свидетел: Да, не успяха. Нито в онзи ден, нито в друг.

Г-н Ладжудис: Какво почувствахте тогава?

Свидетел: Според мен това беше грешка. Спорел данните, с които разполагахме в онзи момент, беше грешка да се откажем от Пац като заподозрян в толкова ранен етап от разследването. Той беше най-подозрителният от всички.