Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— В това няма смисъл.

— Да, ама е вярно.

— Защо би ти хрумнало…

— Анди, защото е тийнейджър — прекъсна ме Лори. — Ето защо.

— Лори, той няма нужда от подсказване.

— На тази възраст понякога правят глупости — не отстъпи тя и обърна глава към Джейкъб. — Дори умните тийнейджъри правят глупости.

— Джейкъб, налага се да те попитам заради собственото си спокойствие — това ли е ножът, който търсят?

— Не! Да не си се побъркал?!

— Знаеш ли нещо за случилото се с Бен Рифкин? Чул ли си нещо от приятелите си? Каквото и да е, което трябва и аз да чуя?

— Разбира се, че не знам.

Той ме гледаше безизразно. Мигът беше кратък, но беше несъмнено предизвикателство, каквото можеш да срещнеш и от войнствено настроен свидетел в съда. Щом надделя в краткия сблъсък и постигна каквото искаше, той пак се превърна в сприхаво хлапе:

— Татко, не мога да повярвам, че ми задаваш такива въпроси. Прибирам се нормално от училище и изведнъж ми изсипвате това на главата. Не е за вярване. Изобщо не мога да повярвам, че си мислиш това за мен.

— Джейкъб, нищо не си мисля за теб. Знам само, че си донесъл този нож в моя дом и искам да знам причината.

— Кой ти каза да го търсиш?

— Няма значение.

— То се знае, че е някой от училището. Някой, с когото си говорил вчера. Само ми кажи кой е.

— Все едно е кой ми каза. Не говорим за постъпките на другите. Не се дръж като жертва.

— Анди…

В гласа на Лори прозвуча явно предупреждение. Тя бе настояла да не се държа враждебно с Джейкъб, да не го подлагам на кръстосан разпит. „Просто поговори с него. Семейство сме. Трябва да се разбираме.“

Извърнах поглед и вдишах дълбоко.

— Джейкъб, ще възразиш ли, ако предам този нож за изследване — да го проверят за кръв и други следи?

— Не. Проверявайте го, за каквото си щете. Не ме интересува.

Обмислих думите му.

— Добре, вярвам ти. Да, вярвам ти.

— Ще си получа ли ножа?

— Не. В никакъв случай.

— Ножът си е мой. Нямаш право да ми го отнемаш.

— Аз съм твой баща. Това ми дава право.

— И работиш с ченгетата.

— Джейк, има ли някаква причина да се боиш от полицията?

— Няма.

— Тогава защо намесваш правата си в този разговор?

— Ами ако не ти позволя да ми го вземеш?

— Опитай.

Той постоя загледан в ножа на масата и в мен, преценяваше какво може да спечели и да загуби.

— Това е толкова сбъркано — каза накрая и се намръщи.

— Джейк, баща ти прави каквото според него е най-добре за теб, защото те обича.

— И няма значение кое според мен е най-добре, нали?

— Да — кимнах. — Няма значение.

Когато следобед се добрах до полицейското управление на Нютън, вече бяха вкарали Пац в стаята за разпити. Той седеше неподвижно като статуя от Великденския остров, вторачен в камерата, скрита в циферблата на часовника със стрелки. Пац знаеше, че камерата е там. Детективите бяха длъжни да го осведомят и да получат съгласието му за видеозапис на разпита. А камерата беше скрита с надеждата, че заподозрените по някое време ще престанат да мислят за нея.

Изображението на Пац се виждаше на малък компютърен монитор в просторното работно помещение до стаята, който се наблюдаваше от петима или шестима детективи от Нютън и ПКП. По безизразните им лица личеше, че до този момент не бе имало интересно зрелище.

Застанах до тях.

— Каза ли нещо?

— Нищо. Трае си.

Пац запълваше екрана. Седеше в края на дълга дървена маса. Зад него имаше гола бяла стена. Беше едър мъж. Според наблюдаващия го полицейски служител беше висок сто и деветдесет сантиметра и тежеше сто и петнайсет килограма. Дори седнал, изглеждаше грамаден. Тялото му беше отпуснато, хълбоците, коремът и гърдите провисваха под черния пуловер, сякаш бяха изсипани в черен чувал, стегнат на шията.

— Господи — промърморих аз, — на този тип няма да му се отразят зле малко упражнения.

— Като малко чекийки пред детското порно на компютъра ли? — подхвърли някой от ПКП.

Всички се засмяхме кисело.

В стаята за разпити от едната страна на Пац седеше Пол Дъфи от ПКП, от другата — Нилс Питърсън от управлението в Нютън. Полицаите се виждаха само от време на време, когато се навеждаха над масата.

Дъфи водеше разпита.

— Добре, още веднъж. Кажи ми какво си спомняш за онази сутрин.

— Вече ви казах.

— Нека чуем отново. Ще се изненадаш, ако ти кажа още колко много неща си спомнят хората, когато разказват историята за втори път.

— Не искам да говоря повече. Уморявам се.