Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

В зала 6Б имаше допълнително място за съдебни заседатели, което тази сутрин беше празно. Там се мъдреше телевизионна камера, която щеше да осигурява излъчване за всички местни програми. Операторът бе насочил камерата към нас. Седяхме с безизразните маски на обвиняеми, не разменяхме нито дума. Не е лесно да те наблюдават толкова дълго. Започнах да забелязвам разни подробности, както се случва при принудително бездействие. Взирах се в ръцете си — едри и бледи, с изпъкващи и наглед ожулени кокалчета на юмруците. Хрумна ми, че не са ръце на юрист, и беше странно да се подават от ръкавите на сакото ми. Този четвърт час в съдебната зала, в който чакахме и всички погледи бяха в нас, беше по-лош дори от онова, което последва.

В десет часа съдийката по първото изслушване влезе забързано с развята черна тога. Съдия Ривера не я биваше много, но точно затова ни провървя с нея. Зала 6Б беше нежелано назначение за съдиите, изреждаха ги тук на всеки няколко месеца. Тук задължението на съдията по първото изслушване беше всичко да върви по график — да разпредели делата в останалите съдебни зали равномерно, да облекчи работата, като накара несговорчивите обвиняеми и адвокатите им да пледират „невинен“ или „виновен“, и да се справи с останалата административна купчина колкото може по-резултатно. Тягостно занимание — разпределяш, отхвърляш, отлагаш. Прехвърлила петдесетте, Лурдес Ривера имаше уморен вид и беше потресаващо неподходяща за ролята на съдия, който се грижи всичко да протича гладко и в срок. Самата тя трудно смогваше да се добере до съда навреме със закопчана тога и изключен мобилен телефон. И адвокати, и прокурори никак не я харесваха. Мърмореха как навремето получила тази работа, или защото била хубавица и сключила брак с адвокат със солидни връзки, или за да има достатъчно съдии от латиноамерикански произход. Лепнаха й прякора Дебелогъзата. Едва ли можехме да се надяваме на по-голям късмет онази сутрин. В прокуратурата все по-упорито й се носеше славата на „съдийка на обвиняемите“. Повечето съдии в Кеймбридж бяха като нея — мекушави, откъснати от действителността, либерално настроени. Но сега си мислех, че за нас тя е много добър шанс. Изведнъж проумях, че и консервативният човек става либерал, когато седне на скамейката на обвиняемите.

Щом обявиха делото — „Обвинение номер: нула осем тире четири четири нула седем. Обществото срещу Джейкъб Барбър, едно обвинение в убийство първа степен“, двама съдебни пристави докараха Джейкъб и го накараха да застане по средата на залата срещу ограждението за съдебните заседатели. Той огледа тълпата, видя ни и веднага заби поглед в пода. Смутен и потиснат, започна да подръпва костюма и вратовръзката си, които Лори избра за него, а Клайн му предаде. Джейкъб не бе свикнал да носи костюм и вероятно се чувстваше неудобно. А и сакото вече му умаляваше. Лори понякога се шегуваше колко бързо растял — щом къщата притихнела нощем, тя чувала как се удължават костите му. Сега мърдаше рамене, за да намести сакото по тялото си, макар и неуспешно. Заради това по-късно репортерите написаха, че Джейкъб бил суетен и дори му харесвало да бъде в центъра на вниманието. С началото на процеса щяхме да чуваме обидни лъжи отново и отново. Всъщност той беше стеснително момче и толкова се бе уплашил, че не знаеше къде да си дене ръцете. Истинско чудо беше, че поне донякъде успя да запази самообладание.

Джонатан мина през прохода в преградата, отделяща местата за зрители в залата, остави куфарчето си върху масата на защитата и застана до Джейкъб. Докосна с длан гърба му не за да го насърчи, а за да направи внушение: „Това момче не е чудовище и аз не се боя да го пипна“. Имаше и друго: „Аз не съм само наемник, който изпълнява задълженията си към отвратителен клиент. Вярвам в това хлапе. Аз съм негов приятел“.

— Ще изслушаме доводите на обвинението — обяви Дебелогъзата Ривера.

Ладжудис се изправи зад масата на обвинението. Плъзна длан надолу по вратовръзката си и опъна сакото си отзад.

— Ваша чест — започна той опечалено, — това е гнусно злодеяние.

Изведнъж ми хрумна каква може да е истинската причина в много съдебни зали да няма прозорци — рискът да полетят юристи през тях беше голям. Ладжудис изреди фактите по делото, които вече бяха станали всеизвестни през последното денонощие на неспирни новини в медиите, и ги украси съвсем леко, за да угоди на жадуващата кръв тълпа, която се взираше в телевизорите. Гласът му дори звучеше малко напевно, все едно подчертаваше, че всички вече сме чували тези факти, станали едва ли не досадни.