Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Джейк, ти си чудесно хлапе. Гордея се с тебе. Говоря и за това как се държа в съда, и за сега. Ти си свястно момче.

— Добре, татко.

Вътре заварих Лори клекнала пред отворения шкаф с препарати за почистване под мивката. Още беше с морско синята пола, с която се появи в съда.

— Лори, зарежи това. Аз ще се погрижа. Отиди да си починеш.

— И кога ще се погрижиш?

— Когато ти искаш.

— Казваш, че ще се погрижиш за нещо, а после не го правиш. Не искам онази мръсотия на къщата си. Нито минута повече няма да я оставя.

— Казах ти, аз ще го почистя. Моля те. Почини си.

— И как да си почина, Анди, като го има онова нещо? Кажи ми честно. Нали видя какво са написали? На нашия дом! На нашия дом , Анди, а ти искаш да се тръшна спокойно на леглото? Страхотно. Да, страхотно. Идват пред къщата ни, пишат по нея и никой нищо не им казва, никой не си мърда пръста — нито един от нашите шибани съседи. — Тя произнесе непривичната за нея дума отчетливо и натъртено, както често правят хората, които не са свикнали да псуват. — Би трябвало да се обадим в полицията. Това си е престъпление, нали? Това е вандализъм. Не е ли по-добре да се обадим на ченгетата?

— Не. Няма да викаме полиция.

— Разбира се.

Тя взе бутилка „Фантастик“, грабна кърпа за бърсане на чинии и я намокри над мивката.

— Лори, моля те, остави това на мен. Или поне позволи да ти помогна.

— Няма ли да престанеш? Казах ти, че аз ще се оправя.

Бе свалила обувките си и излезе навън така — по чорапогащник. Захвана се да търка стената, без да спира.

Излязох с нея, но нямаше какво друго да направя, освен да гледам.

Косата й подскачаше от енергичните движения, очите й блестяха влажно, лицето й се зачерви.

— Може ли да ти помогна?

— Не. Аз ще се справя.

Накрая се отказах да стърча там и влязох. Още дълго чувах как търка стената отвън. Накрая успя да заличи думите, но от мастилото остана сивкаво петно по дъските. Вижда се и до ден-днешен.

Кантората на Джонатан беше същински лабиринт от тесни стаи в къща във викториански стил на повече от век. Намираше се на площад „Харвард“. Общо взето, той сам се занимаваше с адвокатската си практика. Помагаше му младата Елън Къртис, която наскоро бе завършила право в Съфолк. Елън го заместваше в дните, когато той не можеше да се яви лично в съда (обикновено защото беше зает с дело в друг съд) и се занимаваше с първоначалните проучвания по случаите, които той поемаше. Подразбираше се, че тя ще напусне кантората, когато е готова да започне самостоятелна практика, но сега присъствието й тук беше леко озадачаващо. Влизаха и излизаха убийци, насилници, крадци, педофили, данъчни измамници и семействата им, обречени на проклятието да живеят с тях. В нея се долавяше намек за типичните сред колежаните радикални настроения. Предполагах, че изобщо не одобрява Джонатан — някогашен богаташки син от предградията, отказал се от всички привилегии по рождение, но поведението й не издаваше нищо. Елън прояви към нас подчертана любезност. Упорито се обръщаше към мен с „господин Барбър“ и предлагаше да вземе палтото ми, за да го сложи на закачалката — все едно всяка проява на дружелюбие би свалила маската на неутралност, зад която се прикриваше.

Джонатан имаше и помощничка — госпожа Вурц, която се занимаваше със счетоводството, приемаше телефонни обаждания, а когато бъркотията съвсем й омръзнеше, неохотно почистваше кухнята и банята, мърморейки мрачно под носа си. Тя приличаше смайващо на моята майка.

Най-хубавата стая в кантората беше библиотеката. Там имаше камина с червени тухли и шкафове, запълнени със сборници по право, чиито корици в меденокафяво, армейско зелено и виненочервено всеки юрист би разпознал веднага.

Събрахме се в това топло малко убежище само няколко часа след първоначалното изслушване по делото срещу Джейкъб, още в ранния следобед, за да обсъдим какво предстои. Тримата се побрахме около старата кръгла дъбова маса, заедно с Джонатан и Елън.

Джейкъб бе облякъл тъмночервен суичър с фирмена емблема на гърдите — силует на носорог. Беше се превил на стола, покрил главата си с огромната качулка. Приличаше на някакъв друид.

— Джейкъб, свали качулката — казах му. — Не се дръж невъзпитано.

Той я смъкна рязко и продължи да седи със същото отнесено изражение, все едно тези разговори на възрастни не го интересуваха особено.

Лори изглеждаше като хиляди други майки от предградията, посветили повечето си време на децата. Беше сериозна и напрегната. Поиска бележник, за да си води записки. Стори ми се, че се опитваше на всяка цена да запази ума си ясен — да измисли път към изхода от лабиринта, да остане разсъдлива и силна дори в този кошмар. На тъпите и войнствените им е най-лесно в подобно положение. Могат просто да изключат мислите си и да се настроят за битка, да се доверят на експертите и на съдбата, да си внушат, че краят ще бъде добър за тях. Лори не беше нито тъпа, нито войнствена. Докато я гледах с химикалката и бележника, си я спомних през колежанските години, когато се увличаше в зубренето, поне в сравнение с мен. Рядко отивахме на едни и същи лекции. Интересите ни се различаваха — аз харесвах историята, а Лори предпочиташе психологията, английския език и филмите. Бездруго не искахме да се превърнем в някоя от онези противни неразделни двойки, които през цялото време се мотаеха заедно из колежа като сиамски близнаци. За четири години единственият предмет, който изучавахме заедно, беше „Увод в ранната американска история“ на Едмънд Морган в първи курс, когато тепърва се сближавахме. Взимах записките й преди изпита, за да наваксам пропуснатите лекции. Помня как гледах смаяно тетрадката й — страница след страница с четлив равен почерк. Тя успяваше да запише цели дълги изречения от лекцията, да отдели основните идеи от второстепенните и да добави в движение и свои мисли. Почти нямаше зачертани думи и неразбираеми драсканици като в моите мърляви, нахвърляни набързо записки. Всъщност тази тетрадка с лекциите на Едмънд Морган стана част от откровението, което Лори беше за мен. Не само защото се убеждавах, че може би тя е по-умната от двамата. Израснах в малък град — Уотъртаун, в щата Ню Йорк, и бях подготвен за това. Предварително си знаех, че Йейл ще гъмжи от интелигентни и обиграни мои връстници като Лори Голд. Опитвах се да ги опозная чрез разкази като тези на Селинджър и филми от рода на „Любовна история“. Но в тази тетрадка открих по-важна истина — никога не бих могъл да опозная напълно Лори. Тя беше не по-малко сложно човешко същество от мен. В детството си вярвах, че да бъдеш Анди Барбър, е особена, изключителна драма, но в живота на Лори Голд явно имаше не по-малко тайни. Тя щеше да си остане загадка за мен като всички останали. Колкото и да се опитвах да проникна в нея с разговори, целувки, секс, можех да я стигна само до малка част от нейната същност. Признавам, че това беше детинско откритие — нито един човек, когото си струва да опознаеш, не може да бъде опознат докрай, както и никого не можеш да притежаваш изцяло. Но тогава ние още си бяхме деца.