Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Е, това беше само първият залп от Нийл Ладжудис — започна Джонатан, щом вдигна поглед от документите на масата. — Тук имам само предявеното обвинение и някои от полицейските доклади. Очевидно е, че не са ни известни всички доказателства, с които разполага прокуратурата. И все пак имаме обща представа за делото срещу Джейкъб. Поне имаме какво да обсъдим в началото и ще се опитаме да предвидим най-общо как ще се развие процесът срещу него. Ще се постараем да изясним какво можем да направим дотогава. Джейкъб, преди да започнем, искам да кажа две неща специално на теб.

— Добре.

— Първо, тук ти си клиентът. А това означава, че доколкото е възможно, ти вземаш решенията. Нито твоите родители, нито аз, нито който и да било друг. Това е дело срещу теб . И винаги ти трябва да контролираш положението. Няма да се случва нищо, с което ти не си съгласен. Наясно ли сме?

— Да.

— Напълно разбираемо е, ако желаеш да оставиш майка си, баща си или мен да вземем някои решения. Но не бива да се настройваш, че твоето дело не зависи от самия теб. Законът те третира като пълнолетен. За добро или за зло в щата Масачузетс съдят като пълнолетен всяко хлапе, срещу което е повдигнато обвинение в убийство първа степен. Затова и аз ще се опитам да се отнасям с теб като с пълнолетен. Разбираш ли?

— Да — отрони Джейкъб.

Нито една излишна сричка. Ако Джонатан очакваше многословни благодарности, не беше попаднал на подходящото момче.

— Другото нещо е, че не искам да се чувстваш обезверен. И държа да те предупредя — във всяко дело като твоето настъпва мигът „Олеле!“. Когато се замислиш за обвиненията срещу теб, видиш всички доказателства и всички хора в екипа на прокурора, чуеш го да говори в съда, накрая изпадаш в паника. Губиш надежда. Дълбоко в душата ти едно гласче започва да пищи „Олеле!“. Искам от теб да разбереш, че това се случва с всеки. Ако още не ти се е случило, значи тепърва предстои. Искам да запомниш, когато това чувство те сполети, че ние, хората в тази стая, разполагаме с достатъчно средства да постигнем победата. Няма причина да изпадаш в паника. Няма значение колко голям е екипът на прокурора, няма значение колко убедителни изглеждат обвиненията или колко самоуверено се държи Ладжудис. Нямат надмощие над нас. Длъжни сме да запазим хладнокръвие. Ако успеем, имаме всичко необходимо за победата. Е, вярваш ли в това?

— Де да знам. Май не.

— Аз обаче ти казвам, че е вярно.

Джейкъб сведе поглед към коленете си. Трудно доловима сянка на разочарование помрачи за миг лицето на Джонатан.

Не успя с вдъхновяващото слово.

Той се примири, сложи очилата си и прелисти документите пред него — повечето бяха фотокопия на полицейски доклади и резюмето на обвинението, внесено от Ладжудис, в което бяха изложени основните доводи на прокуратурата по делото. Джонатан носеше същото черно поло, с което се появи в съда, и без сако костеливите му рамене изглеждаха много крехки.

— Както изглежда, тяхната версия гласи, че Бен Рифкин те е тормозил, затова ти си се сдобил с нож и когато си имал удобен случай или когато той е прекалил с издевателствата, ти си му отмъстил. Май не могат да разчитат на много преки свидетели. Една жена се е разхождала в парка и твърди, че те е видяла близо до мястото в онази сутрин. Друга е чула виковете на жертвата: „Престани, боли ме!“. Тя обаче не е видяла нищо. А според Ладжудис твой съученик твърди, че си имал нож. Името му не е посочено в докладите, които имам тук. Джейкъб, можеш ли да се досетиш кой е този съученик?

— Трябва да е Дерек. Дерек Ю.

— Защо смяташ, че е той?

— Той написа същото и във „Фейсбук“. От доста дни го разправя.

Джонатан кимна, но не зададе натрапващия се въпрос: „Вярно ли е?“.

— Засега доказателствата са предимно косвени. Има и пръстов отпечатък, за който искам да поговорим. Отпечатъците обаче имат твърде ограничено значение. Няма как да бъде определено точно кога и как са се появили. Често за тях има съвсем невинно обяснение.

Той подхвърли последното изречение нехайно, без да вдига глава.

Трепнах. А Лори каза:

— Има още нещо.

Кратко мълчание. В стаята се усещаше особено напрежение. Лори огледа неспокойно другите около масата. Гласът й прозвуча дрезгаво и задавено.

— Ами ако кажат, че Джейкъб е наследил нещо? Нещо като болест?

— Не разбирам — отвърна Джонатан. — За какво говориш?

— Склонността към насилие.

— Какво?! — сепна се синът ми.

— Не знам дали моят съпруг е споделил с вас — в историята на нашето семейство е имало случаи на насилие. Неоспоримо е.