Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Той само завъртя глава. Мълчанието, проточило се десетина секунди, ми се стори твърде дълго.

— Джейкъб — казах накрая. — „гени на убиец“ не е нищо повече от израз. Метафора. Разбираш, нали?

Той сви рамене.

— Де да знам.

— Джейк, ти не го разбираш правилно, това е. Дори ако детето на убиец също стане убиец, нямаш нужда от генетиката, за да го обясниш.

— А ти откъде знаеш?

— О, мислил съм за това, повярвай ми, и то много. Само че е невъзможно. Представи си го така — ако Йо-Йо Ма имаше син, той нямаше да се роди с умението да свири на виолончело. И на него би му се наложило да се учи да свири, както на останалите. Можеш да наследиш само дарба, някакъв потенциал. Единствено от теб зависи какво ще направиш с нея, какъв ще бъдеш.

— Ти наследи ли дарбата на своя баща?

— Не.

— Защо си толкова сигурен?

— Погледни ме. Виж живота ми, както ти каза Джонатан. Познаваш ме. Живееш с мен четиринайсет години. Някога прибягвал ли съм до насилие, дори веднъж?

Той пак вдигна рамене, не беше убеден.

— Може би изобщо не си се учил да свириш на своето виолончело. Това не означава, че нямаш дарбата.

— Джейкъб, какво искаш да ти кажа? Невъзможно е да докажеш такива твърдения.

— Знам. Това също е проблем за мен. Как да знам какво нося в себе си?

— Нищо не носиш.

— Татко, чуй ме — мисля си, че знаеш много добре как се чувствам сега. И аз знам много добре защо не си казал на никого за това толкова години. Не е защото хората щяха да си помислят нещо за теб.

Джейкъб се облегна и скръсти ръце отпред, за да покаже, че не му се говори повече. Той се вкопчи в идеята за „гените на убиец“ и не мисля, че и по-късно се отказа от нея. Реших да не продължавам този разговор. Нямаше смисъл да му изнасям лекция за безкрайния човешки потенциал. Подобно на другите от своето поколение той предпочиташе научните обяснения пред общоприетите истини. Знаеше какво се случва, когато науката се сблъска с упованието във вярата.

Не съм атлет по рождение. Имам прекалено тежки крака, твърде едър съм, с телосложение на касапин. Да си призная, не изпитвам голямо удоволствие от бягането. Правя го, защото е необходимо. Иначе напълнявам — тягостно наследство по майчина линия от тантурести селяни с източноевропейски, шотландски и още кой знае какъв произход. Затова в повечето сутрини около шест и половина се носех задъхан по улиците и кросовите пътеки в парка „Колд спринг“, докато не измина тромаво дневната си норма от пет километра.

Бях решен да продължа с това дори след като предявиха обвиненията на Джейкъб. Не се съмнявах, че съседите биха предпочели изобщо да не се показваме навън, особено в „Колд спринг“. Съобразих се донякъде с това. Бягах в ранното утро, не доближавах други хора, навеждах глава като беглец, когато се разминавах с някой. Разбира се, изобщо не припарвах близо до местопрестъплението. Но бях решил от самото начало, че за да запазя собствения си разсъдък, няма да зарежа тази част от предишния си живот.

На сутринта, след първата среща при Джонатан, преживях онова често изплъзващо ми се състояние на „хубав пробег“. Чувствах се лек и бърз. Поне този път бягането не се състоеше от ниски подскоци и тропот, а приличаше (без да изпадам в поетично настроение) на летене. Усещах как тялото ми се носи напред с някаква естествена пъргавина на хищник, сякаш поначало бе предназначено за това. Не знам точната причина, макар да подозирам, че допълнителното напрежение заради делото изпълваше организма ми с адреналин. Минавах по пътеките във влажния студ, по обиколната алея, прескачах корени на дървета, малки локви и тук-там кал, с която е осеян паркът през пролетта. Почувствах се толкова добре, че дори подминах привичния за мен изход от „Колд спринг“ и продължих още малко през гората към предната част. В главата ми още не се бе избистрило никакво намерение, затова пък го имаше подозрението, стремглаво превръщащо се в увереност, че Лионард Пац е виновен. Не разбрах как се озовах на паркинга пред блока „Уиндзър“.

Намерих колата му — ръждясващ „Форд Проуб“ от края на 90-те години с цвят на слива. Помнех описанието от доклада на Пол Дъфи, който бе започнал да събира сведения за Пац. Съвсем подходяща кола за педофил. Пац бе налепил по своя „педомобил“ разсейваща подозренията украса — емблемите на „Ред Сокс“ и на Световния фонд за природата със симпатичната панда. И двете врати на колата бяха заключени. Погледнах през стъклото откъм шофьора, за да видя какво има вътре. Всичко беше безупречно чисто, макар и доста захабено.