Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Извън лекарската си практика в „Маклийн“ доктор Фогъл преподаваше и провеждаше изследвания в медицинския институт на Харвардския университет. Беше едра жена с широки рамене и едра глава. Беше мургава и още през май имаше тъмен загар. Посивялата й коса беше подстригана късо, не използваше грим. На ухото й се забелязваше същинско съзвездие от три малки диамантени обеци. Представях си я как през почивните дни върви бодро по прежуряни от слънцето планински пътеки или се бори с вълните в някое езеро.

Фогъл беше един от най-големите експерти в своята област, което само подсилваше внушителното й присъствие. Не можех да проумея защо такава жена се е посветила на психиатрията, изискваща търпение и спокойствие. Поведението й подсказваше, че не понася глупости, а сигурно се налагаше да ги слуша в изобилие. Тя не само седеше и кимаше, както обикновено правеха психиатрите. Навеждаше се напред и извиваше глава, сякаш за да чува по-добре, сякаш жадуваше за откровен разговор, за съкровена история.

Лори охотно говореше за всичко пред нея, с увлечение. Струваше й се, че е срещнала естествена съюзничка в това въплъщение на Богинята-майка, която ще й обясни проблемите на Джейкъб. Въобразяваше си, че тази жена е на наша страна. В дългата размяна на въпроси и отговори Лори се стремеше да почерпи от знанията на доктор Фогъл. Затова разпитваше лекарката за всичко. Как да разбере Джейкъб? Как да му помогне? На Лори й липсваше терминологията, специализираните знания. Надяваше се да ги извлече от доктор Фогъл. Изглежда не съзнаваше или пък не я тревожеше това, че и доктор Фогъл на свой ред имаше какво да вземе от нея. Не виня за нищо Лори. Тя обичаше сина си и вярваше в психиатрията, в силата на разговорите. Разбира се, бе изгубила опора под краката си. След като понасяше няколко седмици товара на обвинението срещу Джейкъб, напрежението започваше да проличава. Тя беше податлива към съчувстващ слушател като доктор Фогъл. Разбирах я, но не можех само да наблюдавам бездейно. Лори се бореше толкова решително да помогне на Джейкъб, че почти успя да стегне примката около шията му.

При първата ни среща с психиатърката Лори направи стъписващо признание.

— Когато Джейкъб беше бебе, само по звуците на пълзенето му познавах, че е изпаднал в особено състояние. Знам, че звучи неправдоподобно, но е вярно. Той шляпаше по коридора на ръце и колене, а аз вече знаех.

— Какво знаеше?

— Знаех какво ме чака. Той беснееше. Хвърляше разни предмети и пищеше. А аз нищо не можех да направя. Само го слагах в креватчето или в кошарката и се отдалечавах. Оставях го да крещи и да се мята, докато не се укроти.

— Лори, нали всички бебета крещят и се мятат?

— Но не така. Не така…

— Това е нелепо — намесих се аз. — Той беше бебе. А бебетата плачат.

— Анди — измърка лекарката, — остави я да говори. Ще дойде и твоят ред. Продължавай, Лори.

— Да, Лори, продължавай. Разкажи й как Джейкъб е късал крилцата на мухи.

— Доктор Фогъл, моля ви да не му се сърдите. Той не вярва в откровените разговори за лични преживявания.

— Напротив, вярвам.

— А защо никога не го правиш?

— Лишен съм от тази дарба.

— От дар слово ли си лишен?

— От дарбата да се оплаквам.

— Нарича се разговор, Анди, не оплакване. Освен това е умение, а не дарба, и ти би могъл да се научиш, стига да искаше. В съда можеш да говориш часове наред.

— Друго е.

— Защото юристът не е длъжен да бъде искрен ли?

— Не, Лори. Защото в съда положението е съвсем различно. Има си подходящо време и място за всичко.

— За бога, Анди, намираме се в кабинета на психиатър. Ако това не е времето и мястото…

— Да, но дойдохме заради Джейкъб, не заради нас. Не заради теб. Трябва да помниш това.

— Струва ми се, че знам защо сме тук.

— Нима? Не личи по това, което казваш.

— Не ме поучавай.

— Спрете, моля ви — прекъсна ни доктор Фогъл. — Анди, трябва да изясним нещо. Наета съм от защитата. Работя за вас. Не е нужно да криете нищо от мен. Аз съм на страната на Джейкъб. И моите изводи могат само да помогнат на вашия син. Ще представя заключението си на Джонатан, а след това вие ще решите как да го използвате. Решението зависи само от вас.

— А ако поискаме да го хвърлим в кошчето за боклук?

— Можете. Важното е, че нашите разговори са напълно поверителни. Няма смисъл да криете нещо. Няма нужда да защитавате сина си поне в този кабинет. Искам само да науча истината за него.

Смръщих се. Истината за Джейкъб… Кой би могъл да каже каква е? Каква е истината, за който и да е човек?