Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Но нали изобщо не си познавал баща си?

— Не е съвсем вярно.

— Но ти така ми каза ! Винаги си го казвал.

— Така е, казвах го. Съжалявам. Никога не съм го познавал истински , това поне е вярно. Но знаех кой е той.

— Значи си ме лъгал?

— Не ти казвах цялата истина.

— Лъгал си ме.

Наведох глава. Всички причини, всички мои преживявания в детството сега изглеждаха смехотворни и неуместни.

— Не знам.

— Стига бе… И какво е направил?

Поех си дъх.

— Убил е едно момиче.

— Как? Защо? Какво е станало?

— Наистина не искам да говоря за това.

— Не искаш да говориш за това ли? Да бе, как ли пък ще искаш!

— Той е бил зъл човек, Джейкъб, това е всичко. Нека не задълбаваме повече.

— И защо не си ми казал?

— Джейкъб — намеси се Лори тихо, — аз също не подозирах. Научих едва снощи. — Тя хвана ръката му. — Не се стряскай. Още се мъчим да проумеем как да се справим с това. Опитай да запазиш спокойствие, бива ли?

— Ама това… това не е истина. Защо не си ми казал? Нали той ми е… да бе, пада ми се дядо. Как така ще криеш от мен? Ти за какъв се мислиш, бе?

— Джейкъб! Внимавай как говориш с баща си.

— Няма нищо, Лори, има право да се чувства засегнат.

— Ами да, засегнат съм!

— Джейкъб, не ти казах, както не казах и на никой друг, защото се боях, че хората ще си създадат друга представа за мен. А сега се боя, че хората ще си създадат друга представа и за теб. Не исках това да се случи. Някой ден, може би съвсем скоро, ще ме разбереш. — Той впи сърдит поглед в мен. — Не исках да стигнем дотук. Исках… исках да оставя всичко това зад гърба си.

— Но, татко, това е част от мен.

— Не съм съгласен.

— Имах право да знам.

— Джейк, с това също не съм съгласен.

— Значи не съм имал право да знам, така ли? За собствения си род?!

— Имаше право да не знаеш . Имаше право да започнеш на чисто, да бъдеш какъвто ти поискаш, също като останалите деца.

— Но аз не съм като останалите деца.

— Разбира се, че си като тях!

Лори обърна глава встрани.

Джейкъб се облегна и отпусна на стола. Изглеждаше по-скоро смаян, отколкото разочарован. Въпросите и оплакванията бяха начин да отприщи чувствата си. Поседя умислен.

— Не е за вярване — промърмори той объркано. — Направо не е за вярване. Не мога да повярвам, че си го направил…

— Виж какво, ако си ми ядосан, че те лъгах, твое право е. Но аз постъпих така с добри намерения. Направих го за теб. Правех го за теб още преди да се родиш.

— Да бе, да! Правил си го за себе си.

— Да, но и за сина си — за сина, който се надявах да имам един ден, за да направя живота му малко по-лек. За теб.

— Ама не стана както си искал, нали?

— Според мен стана точно това. Мисля, че твоят живот досега беше по-лек, отколкото можеше да бъде. Искрено се надявам да е така. Поне няма съмнение, че беше по-добър от моя.

— Татко, виж докъде се докарахме.

— Е, и?

Той замълча. Лори опита пак с подкупващ тон:

— Джейкъб, сега трябва да внимаваме как говорим един с друг, не мислиш ли? Опитай се да разбереш подбудите на баща си, дори и да не ги приемаш. Постави се на негово място.

— Мамо, нали ти каза току-що, че имам „гени на убиец“?

— Не съм казвала това, Джейкъб.

— Ама се подразбираше. Каза го, то си е ясно!

— Знаеш, че не съм го казвала. Дори не вярвам в това. Говорех за други съдебни дела, за които четох.

— Мамо, не ти се сърдя. Това просто си е факт . Ако не се тревожеше, нямаше да търсиш в „Гугъл“.

— Факт ли? Ти как реши изведнъж, че е факт?

— Мамо, нека те попитам нещо — защо хората искат да говорят само за наследяването на добрите качества? Ако детето на някой атлет се прояви в спорта, никой не се притеснява да каже, че е наследило дарбата на баща си. Когато и детето на някой музикант е талант в музиката или когато детето на професор е умно — за това говоря. Каква е разликата, а?

— Не знам, Джейкъб. Но не е същото.

Джонатан мълчеше от толкова дълго време, че бях забравил за присъствието му. Той каза невъзмутимо:

— Има разлика — не е престъпление да си атлетичен, музикален или умен. Но трябва да бъдем крайно предпазливи с идеите да пращаме в затвора хора заради качествата им, а не заради постъпките им. Защото тази гнусотия твърде дълго е била част от историята на човечеството.

— А аз какво да правя, ако наистина съм такъв ?

— Джейкъб, какво се опитваш да кажеш? — вметнах аз.

— Ами ако го нося това в себе си и не мога да го потисна?

— Стига глупости.