Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Това ли е разказът, за който Джейкъб ти е казал, че го е написал?

— Да.

— Тази разпечатка точно копие ли е на разказа, който ти прочете първия път?

— Ами май е така.

— Внасям документа като веществено доказателство.

— Документът се приема и регистрира като веществено доказателство на обвинението номер… Мери?

— Номер двайсет и шест.

— Веществено доказателство на обвинението номер двайсет и шест.

— Защо си убеден, че обвиняемият е написал този разказ?

— А защо да ми казва, че го е написал, ако не е вярно?

— И какво в разказа те разтревожи?

— Ами той си е пълно описание, с всяка подробност. Описал е ножа, мушкането в гърдите, всичко. Дори онзи герой, намушканото момче… в разказа Джейк го е нарекъл „Брент Малис“, но си личи, че е Бен Рифкин. Всеки, който познаваше Бен, щеше да се досети. Все едно не беше никаква измислица. Очевидно си беше.

— Ти и твоите приятели разменяте ли си съобщения във „Фейсбук“?

— То се знае.

— А три дни след убийството на Бен Рифкин, на 15 април 2007 година, ти написа ли съобщение във „Фейсбук“, което гласеше: „Джейк, всеки знае, че ти го направи. Имаш нож. Виждал съм го“.

— Да.

— Защо го написа?

— Просто не исках да съм единственият, който знае за ножа. Ами… не исках да съм само аз.

— След като написа онова съобщение във „Фейсбук“, с което обвиняваше своя приятел за убийството, той отговори ли ти?

— Аз не го обвинявах наистина. Просто беше нещо, което исках да кажа.

— Обвиняемият отговори ли ти по някакъв начин?

— Не съм сигурен какво искате да кажете. Тоест той пишеше във „Фейсбук“, но не за да отговори на това.

— Добре, той отрече ли някога, че е убил Бен Рифкин?

— Не.

— След като ти публикува своето обвинение във „Фейсбук“ пред целия му клас?

— Не съм го публикувал . Само го написах във „Фейсбук“.

— Той отрече ли обвинението?

— Не.

— Ти обвини ли го пряко, лице в лице?

— Не.

— Преди да видиш разказа в „Транжорната“, сподели ли по някакъв начин подозренията си относно Джейкъб с полицията?

— Всъщност не.

— Защо?

— Защото не бях съвсем сигурен. А и бащата на Джейкъб ръководеше полицаите, които разследваха.

— Ти какво си помисли, когато научи, че бащата на Джейкъб ръководи разследването?

— Въз-ра-зя-вам — натърти с отвращение Джонатан.

— Възражението се приема.

— Дерек, последен въпрос. Ти сам се свърза с полицията, за да споделиш тази информация, нали? Никой не е идвал при теб да те разпитва?

— Така е.

— Значи смяташе, че си длъжен да разобличиш своя най-добър приятел?

— Ами да.

— Нямам други въпроси.

Джонатан се изправи. Наглед оставаше напълно невъзмутим след това, което чу. Знаех, че предстои битка в кръстосания разпит. Но нямаше съмнение, че нещо се промени в съдебната зала. Долавяше се огромно напрежение, сякаш всички току-що бяхме стигнали до някакво решение. Можеше да се види по лицата на съдебните заседатели и съдия Френч, да се чуе в тягостната тишина на събраното тук множество: накрая Джейкъб нямаше да излезе от тази зала заедно с всички останали. Във възбудата се примесваше и облекчение (най-после изчезнаха съмненията дали Джейкъб го е направил и дали ще се измъкне безнаказано), и напираща жажда за мъст. Дори моят приятел Ърни, съдебният пристав, оглеждаше Джейкъб преценяващо, вероятно се питаше дали ще се съпротивява, когато му слага белезниците. Но Джонатан като че не забелязваше как внезапно налягането в залата се промени. Отиде при катедрата, сложи на носа си очилата за четене, които иначе висяха на шнурчето, и се захвана да чопли показанията късче по късче.

— Всичко това, което ни каза, те тревожеше, но не достатъчно, за да прекъснеш дружбата си с Джейкъб, така ли?

— Така е.

— Всъщност вие двамата си останахте приятели в дните и седмиците след убийството, не е ли така?

— Така е.

— А не е ли вярно, че си ходил в дома на Джейкъб дори след убийството?

— Вярно е.

— Значи може да се каже, че не си бил много сигурен по онова време дали Джейкъб наистина е убиец?

— Ами да.

— Защото ти не би останал приятел с убиец, нали?

— Не ми се вярва.

— И дори след като написа съобщението във „Фейсбук“, с което обвини Джейкъб за убийството, все още оставахте приятели, нали? Поддържахте връзка, виждахте се?

— Да.

— Някога страхувал ли си се от Джейкъб?

— Не.

— Някога заплашвал ли те е? Държал ли се е лошо с тебе?

— Не.

— Твоите родители са ти казали, че не можеш да бъдеш приятел на Джейкъб, ти не си решавал сам, че няма да бъдеш негов приятел, не е ли така?