Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Денят не беше добър за нас.

Но това стигаше.

Тази вечер нито Отец О’Лиъри дойде да ни наблюдава, нито който и да е друг. Тримата бяхме напълно изолирани от света. Нямаше да се чувстваме толкова самотни дори ако ни бяха изстреляли с ракета в космоса. Поръчахме си китайска храна, както направихме поне хиляда пъти през последните месеци, защото „Чайна Сити“ обслужваше всеки, а разносвачът говореше толкова зле английски, че не се притеснявахме да му отворим вратата. Изядохме си вечерята почти безмълвно и всеки се усамоти в своето кътче за остатъка от вечерта. Не можехме да понесем още разговори за делото, но то бе обсебило напълно мислите ни и не бяхме способни да говорим за друго. В това униние не искахме да търпим идиотизма на телевизията — изведнъж животът ни започна да изглежда твърде кратък, за да го прахосваме, не можехме да се съсредоточим и в четене.

Около десет часа отидох в стаята на Джейкъб да видя как е. Заварих го проснат по гръб на леглото.

— Джейкъб, добре ли си?

— Не съвсем.

Седнах на ръба на леглото. Той се дръпна на другата страна, за да ми направи място до него, но вече нямаше достатъчно и за двама ни. (Когато беше бебе, задрямваше легнал на гърдите ми.)

Той се обърна настрани и опря глава на дланта си.

— Татко, може ли да те попитам нещо? Ако смяташ, че делото е потръгнало зле, ще ми кажеш ли?

— Защо питаш?

— Просто отговори — ще ми кажеш ли?

— Да, така си мисля.

— Защото няма смисъл да… Ами ако офейкам, какво ще стане с теб и с мама?

— Ще загубим всичките си пари.

— Ще ви вземат ли къщата?

— Накрая и това ще се случи. Заложихме я за твоята гаранция.

Джейкъб обмисляше думите ми, а аз казах:

— Това е само къща. Няма да ми липсва. Не е важна колкото теб.

— Да, ама… Къде ще живеете тогава?

— За това ли си мислиш, докато се излежаваш тук?

— И за това.

Лори дойде, скръсти ръце и се облегна в рамката на вратата.

— Къде би отишъл? — попитах аз.

— В Буенос Айрес.

— В Буенос Айрес ли? Защо точно там?

— Ами изглежда готино място.

— Кой го казва?

— Имаше статия в „Ню Йорк таймс“. Градът бил „Париж на Южна Америка“.

— Хъм… Не знаех, че в Южна Америка си имат Париж.

— Но е в Южна Америка, нали?

— Да, в Аржентина. Може би е добре да проучиш страната, преди да офейкаш там.

— Имаме ли с тях… как беше… нещо като договор за бегълци?

— Договор за екстрадиция ли? Не знам. Май и това не е зле да провериш.

— Така изглежда.

— И как ще си платиш билета?

— Не знам. Ти ще го платиш.

— Ами паспорт? Твоят е в съда, не помниш ли?

— Все някак ще си изкарам нов.

— Просто така? Как ще стане?

Лори седна на пода до леглото и погали Джейкъб по главата.

— Ще се промъкне през границата в Канада и там ще получи канадски паспорт.

— Хъм. Не съм убеден, че е толкова лесно, но щом казвате… И какво ще правиш, когато отидеш в Буенос Айрес, за който вече установихме, че е в Аржентина?

— Ще танцува танго — промълви Лори и очите й се навлажниха.

— Джейкъб, ти умееш ли да танцуваш танго?

— Не съвсем.

— Брей, „не съвсем“.

— Да де, изобщо не мога — прихна той.

— Е, в Буенос Айрес има кой да те научи на танго.

— В Буенос Айрес всеки танцува танго — добави Лори.

— Но за танго са нужни двама, нали? — напомних аз.

Джейкъб се усмихна стеснително.

— Буенос Айрес е пълен с красиви жени, които танцуват танго — каза Лори. — Красиви загадъчни жени. Джейкъб ще може да избира.

— Татко, вярно ли е? В Буенос Айрес пълно ли е с красавици?

— Така съм чувал.

Той легна по гръб и сплете пръсти под главата си.

— Тази идея ми изглежда все по-страхотна…

— Джейк, а какво ще правиш, след като се научиш да танцуваш танго?

— Сигурно ще уча.

— За което ще плащам пак аз, нали?

— Разбира се.

— А след това?

— Не знам. Може пък да стана юрист като теб.

— Не мислиш ли, че ще ти се наложи да кротуваш? Щом ще бъдеш беглец, нали се сещаш?

Лори отговори вместо него.

— Не. Ще го забравят напълно и той ще живее дълго, щастливо, чудесно в Аржентина с красива жена, която танцува танго. Джейкъб ще бъде велик човек. — Тя се подпря на колене, за да го гледа в лицето, и продължи да го гали по главата. — Ще има деца, после децата му ще имат свои деца, той ще дари толкова щастие на толкова много хора и никой вече не би повярвал, че някога в Щатите хората са говорили ужасни неща за него.

Джейкъб затвори очи.

— Не знам дали ще мога да отида в съда утре. Не искам.