Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Горе-долу.

Джонатан отстъпи, щом усети, че Дерек започва да се колебае, и продължи с други въпроси.

— Ти каза, че в деня на убийството си видял Джейкъб преди часовете и след това в часа по английски език, нали?

— Да.

— Но нямаше никакви признаци, че е участвал, в каквато и да е схватка, така ли?

— Да.

— Нямаше кръв?

— Само малкото петно на ръката му.

— Никакви драскотини, скъсани дрехи, нищо подобно? Никаква кал?

— Нямаше.

— Всъщност, когато видя Джейкъб в часа по английски език онази сутрин, изобщо не ти хрумна, че може да се е забъркал в нещо по пътя към училище, нали?

— Така е.

— А когато стигна впоследствие до извода, че Джейкъб може да е извършил убийството, както каза тук, помисли ли за това? Че след кърваво, смъртоносно нападение с нож по дрехите и тялото на Джейкъб незнайно защо не е имало никаква кръв, никакви драскотини? Дерек, помисли ли за това?

— Общо взето.

— Общо взето ли?

— Да.

— Ти каза, че Бен Рифкин е бил по-едър и по-як от Джейкъб, нали?

— Да.

— И въпреки това по нищо не е личало, че Джейкъб е имал сблъсък с него?

Дерек не отговори.

— Сега за онова, което каза за усмивката на Джейкъб, след като обявиха блокадата на училището. Имаше ли и други деца, които се усмихваха? Не е ли естествено за един ученик да се засмее — развълнувано или нервно?

— Може би.

— Просто децата се държат така понякога.

— Май е така.

— Сега за ножа, който си видял — ножа на Джейкъб. Само да изясним нещо — ти всъщност не знаеш дали това наистина е ножът, използван за убийството, нали?

— Не знам.

— И Джейкъб никога не ти е казвал, че има намерение да използва ножа си срещу Бен Рифкин заради тормоза, нали?

— Намерение ли? Не ми е казвал такова нещо.

— И когато ти е показал ножа, изобщо не ти е хрумнало, че е намислил да убие Бен Рифкин? Защото ако го бе заподозрял в това, щеше да направиш нещо, нали?

— Така си мисля.

— Значи доколкото ти е известно. Джейкъб никога не е имал план да убие Бен Рифкин?

— План ли? Не.

— Никога ли не е говорил с теб кога или как ще убие Бен Рифкин?

— Никога.

— А по-късно просто ти е изпратил разказа?

— Ами да.

— Ти каза, че ти е изпратил линк по имейл, нали?

— Да.

— Ти запази ли този имейл?

— Не.

— Защо?

— Не беше разумно. Тоест заради Джейк… от гледната точка на Джейк.

— Значи изтри имейла, защото искаше да го предпазиш?

— Така излиза.

— Можеш ли да посочиш нещо в разказа — с всички подробности, което да е било ново за теб, което да не си знаел или от мрежата, или от други новини, или от разговорите на вашите съученици?

— Нямаше нищо ново.

— Ножът, паркът, трите прободни рани — всичко това беше всеизвестно в този момент, нали?

— Да.

— Значи едва ли може да се нарече самопризнание, нали?

— Не знам.

— А той твърдеше ли в имейла, че е написал разказа? Или само е попаднал на него?

— Не помня точно какво беше написано в имейла. Май беше само „Пич, виж това“ или нещо подобно.

— Но ти си сигурен, че Джейкъб е написал разказа, а не само го е прочел, така ли?

— Доста сигурен.

— Доста сигурен ли?

— Ами да, доста сигурен.

Джонатан продължи в същия дух, правеше каквото можеше, неуморно откъртваше по някое парченце от показанията на Дерек Ю, отбелязваше всяка възможна точка. Не се знаеше какво впечатление успява да направи на съдебните заседатели, но половината от тях, които трескаво записваха нещо, докато прокурорът разпитваше Дерек, сега бяха оставили химикалките, някои дори не го поглеждаха. Може би Джонатан постигна победа и те решиха да пренебрегнат напълно показанията на Дерек. Но не изглеждаше да е така. По-скоро изглеждаше, че се залъгвам, и за пръв път започнах да си представям трезво какво ще означава да пратят Джейкъб в затвора.

Прибрахме се вкъщи. Бях се вкиснал и гадното ми настроение сякаш зарази Джейкъб и Лори. От самото начало аз бях непоклатимият. Мисля, че те съвсем рухнаха, когато ме видяха да губя надежда. Опитах се да лъжа заради тях. С обичайните приказки, че не бива да се радваме твърде много на добрия ден и да се натъжаваме прекалено от лошия. Внушавах им, че доказателствата на обвинението винаги изглеждат по-тежки на пръв поглед, отколкото по-късно в контекста на цялото дело. Напомних им, че никой не може да предвиди решението на съдебните заседатели и не бива да придаваме чак такова значение и на най-дребните им жестове. Но тонът ми ме издаваше. Мислех си, че именно в този ден вероятно загубихме делото. В най-добрия случай, за да възстановим равновесието, вече се налагаше да представим истинска защитна теза. В този момент вече беше глупаво да разчитаме на „основателните съмнения“: написаният от Джейкъб разказ наистина изглеждаше като самопризнание, а колкото и да се стара Джонатан, не успя да обори твърдението на Дерек, че Джейкъб го е написал. Не признах тези съмнения пред тях. Нищо нямаше да бъде по-различно, ако им кажа истината, затова я спестих. Само казах: