Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Знам, Джейк. — Докоснах го с длан. — Почти свърши.

— Точно от това се страхувам.

— И аз не мисля, че мога да го понеса — призна си Лори.

— Скоро ще приключи. Само трябва да изтърпим. Доверете ми се.

— Татко, ще ми кажеш, нали? Както обеща? Ако е време да…

Той кимна към вратата.

Може би трябваше да му кажа истината. „Не става така, Джейк. Няма къде да бягаш.“ Но не го направих, а вместо това само казах:

— Няма да се наложи. Ще спечелим делото.

— И все пак ако…

— Ако . Да, Джейкъб, не се съмнявай, ще ти кажа. — Разроших косата му. — Нека се опитаме да поспим.

Лори го целуна по челото, после и аз направих същото.

— Може и вие да дойдете в Буенос Айрес — подхвърли той. — Може да заминем всички.

— Там дали ще можем да си поръчваме храна от „Чайна Сити“?

— Няма проблем, татко — ухили се Джейкъб. — Изпълняват поръчките със самолет.

— Добре, щом е така. А аз за малко си помислих, че планът ще се провали. Сега се наспи. Утре е важен ден.

— Дано не си прав — промърмори той.

Двамата с Лори си легнахме и тя зашепна:

— Когато говорихме за Буенос Айрес, почувствах се щастлива за пръв път… не знам откога. Не помня откога не съм се усмихвала.

Усещането й за сигурност бързо изчезна и само след секунди, както си лежеше с лице към мен, тя прошепна:

— Ами ако отиде в Буенос Айрес и убие някого там?

— Лори, той няма да отиде в Буенос Айрес и няма да убие никого. Той не е убил никого и тук .

— Не съм толкова сигурна.

— Не го казвай.

Тя се обърна на другата страна.

— Лори?

— Анди, ако ние сме тези, които грешат? Ако се отърве и, да не дава Господ, пак го направи? Нямаме ли никаква отговорност?

— Лори, късно е, изтощена си. Ще говорим за това друг път. Не бива да допускаш такива мисли в главата си. Сама се подлудяваш.

— Не. — Гледаше ме умоляващо, сякаш аз говорех безсмислици. — Анди, трябва да бъдем честни помежду си. Това е нещо, за което сме длъжни да мислим.

— Защо? Делото още не е приключило. Предаваш се прекалено рано.

— Длъжни сме да мислим за това, защото той е наш син. Нуждае се от нашата подкрепа.

— Лори, ние вършим нашата работа. Подкрепяме го, помагаме му да понесе делото.

— Това ли ни е работата?

— Да! Какво друго?

— Анди, а ако той се нуждае от нещо друго?

— Няма нищо друго. За какво говориш? Нищо повече не можем да направим. Ние вече правим всичко, което е в човешките възможности.

— А ако той е виновен?

— Няма да го признаят за виновен.

Гласът й зазвуча напрегнато, натъртено.

— Говоря не за присъдата, а за истината. Ами ако наистина е виновен?

— Не е.

— Анди, искрено ли го мислиш? Че той не го е направил? Толкова ли е просто? И нямаш никакви съмнения?

Не отговорих. Не можах да събера сили.

— Анди, вече не мога да те разбера. Трябва да говориш с мен, да ми кажеш. Не знам какво става в главата ти.

— Нищо не става в главата ми.

В тези думи имаше повече истина, отколкото ми се искаше.

— Анди, понякога ми се ще да те сграбча за реверите и да те принудя да ми кажеш истината.

— О, пак стигнахме до моя баща.

— Не е това. Говоря за Джейкъб. Искам да бъдеш напълно откровен — заради мен . Трябва да знам. Дори ако ти не искаш да знаеш, аз искам. Смяташ ли, че Джейкъб го е направил?

— Според мен един родител не бива да изрича някои неща за детето си.

— Не те попитах за това.

— Лори, той ми е син.

— Той е наш син. Носим отговорност за него.

— Именно. Носим отговорност за него. И трябва да бъдем на негова страна.

Протегнах се и я погалих по косата. Тя бутна ръката ми.

— Недей! Анди, разбираш ли какво ти казвам? Ако той е виновен, ние също сме виновни. Такъв е животът. И ние сме замесени. Ние го създадохме — аз и ти. И ако наистина е извършил това… можеш ли да го понесеш? Можеш ли да се справиш с тази възможност?

— Ако се наложи.

— Наистина ли? Би ли могъл?

— Да. Чуй ме — ако той е виновен, ако загубим делото, ще бъдем принудени да се справим някак с положението. Поне това ми е ясно. И ще продължаваме да бъдем негови родители. Не можеш да подадеш оставка от тази работа.

— Ти си най-вбесяващо нечестният мъж.

— Защо?

— Защото се нуждая от теб сега, но ти не си с мен.

— Напротив!

— Не си. Опитваш се да ме наставляваш. Говориш с изтъркани фрази. Ти си някъде зад тези хубави кафяви очи и аз не знам какво мислиш наистина. Не мога да те разбера.

Въздъхнах и наведох глава.

— Лори, понякога и аз не мога да се позная. Не знам какво мисля. Старая се изобщо да не мисля.