Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Животът продължава, може би дори твърде тягостно се проточва, ако трябва да сме откровени. Ако ти е отредено да живееш дълго, минаваш през трийсет хиляди, може би трийсет и пет хиляди дни, но само няколко десетки от тях имат значение — Големите дни, когато се случва Нещо Важно. Останалите, огромното мнозинство от тях, десетки хиляди дни си остават невзрачни, подобни, дори еднообразни. Плъзгаме се през тях и тутакси ги забравяме. И когато обръщаме поглед към миналото, не сме склонни да мислим за тази аритметика. Спомняме си малкото Големи дни и захвърляме в кошчето другите. Подреждаме своя дълъг безформен живот в спретнати кратки истории, както правя и аз сега. Но животът ни се състои предимно от боклук, от обикновени незапомнени дни, а Краят никога не е край.

Разбира се, денят, когато оневиниха Джейкъб, беше Голям ден. Но след него малките дни продължиха неумолимо.

Ние не се върнахме към „нормалния“ живот. И тримата бяхме забравили какво е нормално. Поне нямахме илюзии, че някога ще се върнем в него. Но в дните и седмиците след като снеха обвиненията срещу Джейкъб блаженството избледня и ние свиквахме с новото празно всекидневие. Почти не излизахме. Не смеехме да отидем на ресторант или на места, където се събират много хора, защото винаги долавяхме враждебен присмех. Аз поех пазаруването, защото Лори не би рискувала да се натъкне повторно на семейство Рифкин. Натоварих се със задължението да обмислям седмичното меню, докато правя покупки (понеделник — спагети или лазаня, вторник — пиле, сряда — бургери…). Отидохме на кино няколко пъти, обикновено в средата на седмицата, когато салоните не са толкова пълни, и въпреки това се вмъквахме вътре едва след като изгасваха осветлението. Повечето време се размотавахме вкъщи. Неуморно сърфирахме из мрежата с унесено, изцъклено изражение. Използвахме пътеката за бягане в мазето, вместо да излизаме за кросове навън. Разширихме абонамента си в „Нетфликс“, за да гледаме филми колкото ни се иска. Чувствахме се великолепно, радвахме се на свободата или поне на някакво нейно подобие.

Обмисляхме дали да не се преселим — уви, не в Буенос Айрес, а на по-прозаично място, където бихме могли да започнем на чисто: Флорида, Калифорния, Уайоминг. Представяхме си, че хората отиват там, за да преобразят живота си. Известно време умувах за градчето Бъзби в Аризона — казваха, че там е лесно да се скриеш от хорските погледи и никой не те притеснява. Не забравяхме и друго възможно решение — да напуснем страната, което имаше своето очарование. Впускахме се в безкрайни спорове за всичко това. Лори се съмняваше, че можем да избягаме от вдигналия се шум около делото, колкото и далече да отидем. А и казваше, че нейният живот бездруго е в Бостън. Аз жадувах да се преместим. Не се привързвах към определено място, моят дом беше там, където е Лори. Но изобщо не успявах да я убедя.

В Нютън мнозина изпитваха към нас лоши чувства. Повечето ни съседи бяха стигнали до собствена присъда: не е виновен, но не е и съвсем невинен. Дори Джейкъб да не бе убил Бен Рифкин, чуха предостатъчно за него, за да не са спокойни. Ножът, фантазиите му за насилие, порочният му род. За някои дори внезапният край на делото си остана съмнителен. Присъствието на Джейкъб в града тревожеше и смущаваше хората. Дори по-благосклонните се безпокояха, ако е близо до техните деца. Защо да разчитат на шанса? Дори ако бяха деветдесет и девет процента убедени в неговата невинност, кой би рискувал да сбърка, когато залогът е толкова голям? И кой би рискувал да му лепнат клеймото, че са го видели с Джейкъб? Той беше отхвърлен завинаги, независимо от истината за вината му.

Заради всичко това не посмяхме да го пратим в някое от училищата на Нютън. Когато бе обвинен и тутакси отстранен от училище, кметството имаше задължението да му осигури домашен учител. Наехме отново същата госпожа Макгауън, за да продължи да се занимава с него вкъщи. Тя беше единствената редовна посетителка в нашия дом, всъщност само тя виждаше нашето всекидневие. Когато тази малко старомодна жена с широк ханш влезеше, погледът й започваше да шари по купчините непрани дрехи, неизмитите съдове в мивката, мазната коса на Джейкъб. Сигурно в нейните очи бяхме леко побъркани. Но тя неизменно идваше всяка сутрин в девет часа, за да седне с Джейкъб в кухнята, да се занимава с уроците му, да му се кара за ненаписаното домашно.