Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Никой няма да те съжали — казваше му право в очите.

Лори също се зае дейно с обучението на Джейкъб. Според мен тя беше изключителна учителка, търпелива и блага. Дотогава не я бях виждал да преподава, но когато наблюдавах как се занимава с него, си казвах: „Тя трябва отново да бъде учителка. Изобщо не биваше да се отказва от професията си“.

Седмиците отминаваха, а Джейкъб се задоволяваше напълно със самотния си живот. Той си беше отшелник по природа. Твърдеше, че не му липсват нито училището, нито приятелите. Всъщност може би от самото начало домашните уроци щяха да бъдат най-подходящи за него. Така получаваше най-доброто от училището — „съдържанието“ (според собствения му израз), без безбройните усложнения с момичета, секс, спорт, грубияни, съобразяване с връстниците, разни враждуващи групички. Тоест усложненията с другите деца. Джейкъб просто беше по-щастлив сам. И кой би могъл да го упрекне след всичко, което преживя? Когато си говорехме за преместване на друго място, той беше най-въодушевен от идеята. Колкото по-далече, колкото по-затънтено, толкова по-добре. Смяташе, че Бъзби в щата Аризона ще му пасне чудесно. Такъв си беше Джейкъб — невъзмутим и уравновесен, наполовина безметежен, наполовина отнесен. Знам, че може да изглежда чудато, но Джейкъб, за когото делото беше най-тежко, нито веднъж не се прекърши, не заплака, не се почувства смазан. Понякога се ядосваше, мусеше се, затваряше се в себе си, затъваше в самосъжаление, както се случва с всички подрастващи, но не се разпадна на парчета. И след края на делото си остана същото хладнокръвно момче. Не беше трудно да проумея защо неговите съученици са се дразнели от това странно негово самообладание. Но у мен то будеше възхищение.

Не се налагаше да тръгвам на работа, поне за известно време. Формално все още бях в платен отпуск от прокуратурата. Превеждаха редовно цялата ми заплата в моята банкова сметка, както беше от самото начало. Не се съмнявах, че Лин Канаван е изправена пред труден проблем. Тя заложи на губещия кон. Сега нямаше никакъв повод да ме уволни, защото не бях направил нищо лошо, но не би могла и да ме върне в прокуратурата като свой старши заместник. Накрая щеше да ми предложи някаква длъжност, аз щях да откажа и с това проблемът щеше да се реши. Но засега явно нямаше нищо против да ме държи на щат, ако в замяна не си отварям устата излишно. Не смятах, че цената е висока. И без това щях да си мълча, тя ми беше симпатична.

Канаван си имаше по-големи главоболия. Трябваше да измисли какво да прави с Ладжудис, този Распутин сред нейните придворни, чийто професионален провал погуби безвъзвратно собствените му политически амбиции, а ако тя не внимаваше, можеше да погуби и нейните. Но и в този случай не можеше да изрита ей така прокурор, загубил дело, защото кой тогава би поискал да работи за нея? Преобладаваше мнението, че Канаван скоро ще се кандидатира за главен прокурор на щата или дори за губернатор и ще остави на наследника си да се оправя с бъркотията. Но засега можеше само да наблюдава и да изчаква. Може би Ладжудис щеше да възстанови някак доброто си име. Никога не се знае.

Самият аз не прекалявах с размишленията за кариерата си. Ясно ми беше, че няма да бъда прокурор. Не бих понесъл подхилването зад гърба си. Предполагам, че бих могъл да продължа с друга работа като юрист. Нищо не пречеше да стана адвокат, връзката ми с делото на Джейкъб дори щеше да бъде като медал на гърдите — драмата на несправедливо обвинения младеж, който се опълчил на властта, или кой както би пожелал да го тълкува. Струваше ми се обаче, че е малко късно да се прехвърля от другата страна на барикадата. Не знаех дали бих могъл да защитавам същите тези отрепки, които през целия си досегашен живот пращах в затвора. Не можех да определя съвсем в какво положение бях изпаднал, май си бях в чистилището, при другите от моето семейство.

Лори пострада най-зле от делото. През следващите седмици малко се посъвзе, но не стана отново предишната Лори. Не натрупа отново килограмите, които бе загубила, лицето й все ми изглеждаше бледо и изпито. Сякаш се бе състарила с десет години за броени месеци. Но истинските промени настъпиха в главата й. През онези първи седмици след тревогите с Джейкъб у Лори се долавяше някаква хладина и сдържаност. Тя беше нащрек. Можех да разбера тази нова за нея предпазливост — бе превърната в жертва и реагира както е присъщо на жертвите. Това промени отношенията в нашето семейство — нямаше я вече Мама, която умоляваше Джейкъб и мен, заблудените овчици, да споделяме чувствата си и да дърдорим за проблемите си, да се обръщаме с хастара навън, за да ни огледа хубавичко. Тя се отказа от това, поне за малко. Сега се взираше в нас от разстояние. Не можех да й се сърдя. Животът я бе предизвикал накрая и тя малко заприлича на мен, стана по-корава. Всички загрубяваме от раните си. Рано или късно това се случва на всеки.