Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Пак бях в нишата за свиждане — в теснотията сред белите стени, с дебелото стъкло пред себе си. Чувах равномерния шум наоколо от приглушените разговори в съседните ниши, отслабените от разстоянието викове и врява в затвора, съобщенията по системата за оповестяване.

Кървавия Били се появи с тътрене зад прозореца, окованите му ръце бяха вързани с верига за колана, втора верига се спускаше от кръста му към окованите глезени. Това не му пречеше да влезе като тираничен крал, вирнал брадичка с гадна усмивчица. Сивата му коса бе сресана назад, в претенциозна прическа на побъркан старец.

Двама надзиратели го насочиха към стола, без да го докосват. Единият освободи ръцете му от колана на кръста, другият само наблюдаваше, после двамата се отдръпнаха заднешком и вече не ги виждах.

Баща ми взе слушалката и със събрани ръце като за молитва я доближи до ухото си.

— Младши!

Прозвуча като „Каква приятна изненада!“.

— Защо го направи?

— Какво съм направил?

— Говоря за Пац.

Очите му се извиха от лицето ми към телефона на стената и обратно, за да ми напомни да внимавам с приказките, вероятно линията се подслушваше.

— Младши, какви ги дрънкаш? Тук съм си през цялото време. Може и да не си чул, но аз не се размотавам насам-натам.

Извадих федерално досие, обобщаващо данните от всички щати. Разгънах го и притиснах първата страница към стъклото с длан, за да може да прочете името: „Джеймс Майкъл О’Лиъри, известен и като Джими, Джими-О. Отец О’Лиъри, дата на раждане 18 февруари 1943 г.“.

Той се наведе напред и примижа.

— Никога не съм чувал за него.

— Никога ли? Сериозно?

— Никога.

— Лежали сте заедно тук.

— Оттук минават мнозина.

— Шест години сте били в един затвор. Шест години!

Той сви рамене.

— Аз не завъждам аверчета. Това е затвор, а не колеж. Може би ако носиш снимка или нещо подобно… — Намигна ми палаво. — Но никога не съм чувал за тоя.

— Но той е чувал за теб.

Пак вдигнати рамене.

— Мнозина ме знаят. Аз съм легенда.

— Каза, че си го помолил да ни наглежда, да се погрижи за Джейкъб.

— Глупости.

— Да ни закриля.

— Глупости.

— Пратил си някого да ни закриля? Мислиш, че имам нужда от теб, за да опазя детето си?

— Ей, аз не съм говорил такива неща. Това са си твои приказки. Казах ти вече, че не съм чувал за тоя тип. Хич не разбирам какви ми ги дрънкаш.

Прекарате ли достатъчно време в някоя съдебна плата, ставате познавач на лъжите. Трупате опит в различаването на всевъзможните гаври с истината, както ескимосите различават видовете сняг. Това отричане с намигване (в което думите „не съм го направил“ означаваха „направих го, разбира се, но нищо не можеш да докажеш“) сигурно доставяше най-голямо удоволствие на всеки престъпник. Да се изсмееш в лицето на ченге! Поне нямаше съмнение, че моят пропаднал баща наистина се забавляваше. Като полицай е безсмислено да се бориш с това самопризнание чрез отричане. Научаваш се да приемаш положението. То е част от играта. Такава е дилемата на полицая: понякога не можеш да докажеш обвиненията без самопризнание, но не можеш да изтръгнеш самопризнания без вече да имаш доказателства.

Затова само свалих листа от стъклото и го пуснах на малката пластмасова подложка пред себе си. Облегнах се и разтрих челото си.

— Ама че си глупак. Дърт тъпанар! Знаеш ли какво направи?

— Глупак ли? Ти мен ли наричаш глупак? Нищичко не съм направил.

— Джейкъб беше невинен! Какъв глупак си само…

— Младши, мери си приказките. Не съм длъжен да седя тук и да си бъбря с теб.

— Нямахме нужда от твоята помощ.

— Нямахте, а? Не изглеждаше да е така.

— Щяхме да спечелим делото.

— А ако не бяхте спечелили? Тогава какво? Искаш хлапето да изгние в някое място като това ли? Младши, знаеш ли какво е това място? Гроб. Бунище. Голяма дупка в земята, където хвърлят боклука, дето никой не ще да го гледа повече. А и нали ти ми каза по телефона оная вечер, че ще загубите делото?

— Слушай, не можеш да… просто не можеш…

— За бога, младши, не ми се разкапвай пред очите. Срамота е, мамицата му! Виж какво, не казвам нищо за онова, което е станало, ясно? Щото не знам. Но каквото и да е станало с оня… как му беше името… Пац, каквото и да е станало с него, аз нищо не знам. Заврян съм в тая дупка. Какво мога да знам, по дяволите? Но ако ще искаш от мен да цивря, щото някакъв изрод, дето е опипвал и насилвал дечица, бил убит или се самоубил… Забрави тая работа. На света му е олекнало. Един скапаняк по-малко. Майната му. Няма го. — Той поднесе юмрук към устата си, духна и разтвори пръсти като магьосник, накарал монета да изчезне. „Няма го.“ — Един задник по-малко в света, нищо повече. Без такива като него е по-добре на тоя свят.