Уильям Лэндей: Да защитаваш Джейкъб

— Блестящо! — възкликнах аз. — Ще си прочистим главите!

— Ще рестартираме компютъра! — вметна Джейкъб.

Лори чак опря юмруци в бузите си от вълнение.

— Толкова ми писна всичко това. Мразя тази къща. Мразя този град. Мразя да се чувствам така по цял ден — в капан. Наистина искам да отида на друго място.

И тримата се скупчихме веднага около компютъра и още същата вечер решихме къде да заминем. Избрахме курорт в Ямайка, името му беше „Вълните“. Не познавахме мястото, но на сайта на курорта бяха качени фантастични снимки, подправени, разбира се, с „Фотошоп“: палми, плажове с бял пясък, наситена синева на морето. Всичко беше толкова съвършено и очевидно измамно, че не можахме да устоим. Същинско туристическо порно. Виждаха се засмени двойки — тя, стройна и загоряла по бикини и ефирна кърпа около бедрата, той, с посивели слепоочия, но с коремни мускули на културист. Типичното професионално мамче от предградията и типичният мениджър на средно равнище, но преобразени от „Вълните“, за да отприщят у себе си палавницата и жребеца. Хотелският комплекс беше целият с дървени капаци на прозорците и веранди, боядисан пъстро — една фантастична версия на карибско село. Хотелът се издигаше над поредица от лазурни басейни с фонтанчета и барчета до самата вода. Емблемата на „Вълните“ трептеше по дъното на басейните, които преливаха един в друг и накрая водата стигаше до ръба на ниска скала. Асансьор се спускаше до малко заливче с форма на подкова, а в далечината океанското синьо се простираше чак до безкрайната синева на небосвода без ясно очертан хоризонт — това би провалило илюзията, че „Вълните“ сякаш не са на същото земно кълбо, което всички обитаваме. Един свят на мечтите, в какъвто копнеехме да избягаме. Не искахме „истинско“ място — в Париж или в Рим не можеш да се отървеш от мислите си, което беше най-силното ни желание. Имахме чувството, че във „Вълните“ лошите мисли не могат да издържат дълго. Нищо не биваше да разваля забавлението.

Най-забележителното в това емоционално шарлатанство беше, че то наистина въздействаше. Потопихме се във фантазиите на пътешественика, как оставя старото „аз“ зад гърба си заедно с всички тревоги. Пренесохме се там и тялом, и духом. Не изведнъж, разбира се, а малко по малко. Усетихме как бремето намалява още щом резервирахме чудесната двуседмична почивка. Още повече ни олекна, щом самолетът излетя от Бостън и особено когато стъпихме на асфалта под яркото слънце и топлия ветрец в малкото летище на Монтего Бей. Вече бяхме други. Изпитвахме странно, чудно, омайващо щастие. Споглеждахме се с изненада, сякаш си казвахме: „Може ли да е вярно? Наистина ли сме… щастливи?“. Бяхме си заслужили ваканцията.

На летището Джейкъб се ухили. Лори стисна ръката ми.

— Това е раят! — грейна усмивката й.

Минахме през залата за пристигащи и приближихме при малък автобус. Шофьорът държеше бележник с емблемата на „Вълните“ и списък на гостите, които трябваше да откара в хотела. Имаше малко неугледен вид с тениската, шортите и джапанките, но пък ни се хилеше лъчезарно и щедро използваше възклицанието „Мой човек!“, докато и ние започнахме да му пригласяме. Справяше се доста добре с ролята на щастлив абориген. Ние — бледите туристи, веднага се хванахме на въдицата. „Мой човек!“

Пътуването с автобуса продължи почти два часа. Друсахме се по изронената настилка, която следваше северния бряг на острова. Вдясно беше пищната зеленина на планините, вляво — морето. Нямаше как да не забележим в каква бедност е затънала Ямайка. Минавахме покрай овехтели къщички и бараки, сковани от стари дъски и ламарини. Оръфани жени и хилави деца вървяха покрай пътя. Пътниците в автобуса притихнаха. Мизерията на местните хора потискаше, но ние бяхме дошли да се повеселим, не беше наша вината, че островът е толкова беден.

Джейкъб се озова на широката седалка отзад до момиче на неговата възраст. Тя приличаше на хубава отличничка. Заприказваха се предпазливо. Джейкъб отговаряше кратко, сякаш всяка дума беше калъп тротил. Глуповатата усмивка не изчезваше от лицето му. Момичето, разбира се, не знаеше нищо за убийството, дори май не проумяваше, че той е смотаняк, който трудно събира смелост да погледне момиче в очите. (Но пък изглеждаше, че не му липсва смелост да я зяпа в гърдите.) Това беше толкова вдъхновяващо нормално, че ние с Лори се постарахме да не развалим всичко.

Прошепнах на Лори:

— А аз си мислех, че първо на мен ще ми провърви…