Уильям Лэндей: Да защитаваш Джейкъб

Г-н Ладжудис: И нямате какво да добавите, така ли?

Свидетел: Нямам.

Г-н Ладжудис: Нямате представа какво се е случило с Лионард Пац на 25 октомври 2007 година?

Свидетел: Никаква.

Г-н Ладжудис: Поне предположения?

Свидетел: Нямам.

Г-н Ладжудис: А знаете ли каквото и да било за Джеймс Майкъл О’Лиъри, известен и като Отец О’Лиъри?

Свидетел: Никога не съм чувал това име.

Г-н Ладжудис: Нима? Дори не сте чувал името.

Свидетел: Никога не съм го чувал.“

Помня как Нийл Ладжудис стоеше пред мен със скръстени ръце и гневът тлееше в него. Преди щях да го потупам по гърба и да му кажа: „Свидетелите лъжат. Нищо не можеш да направиш. Отиди да пийнеш бира, да се отпуснеш. Знаеш как е с престъпниците, Нийл, рано или късно се връщат в съдебната зала“. Но Ладжудис не беше от хората, които можеха да изтърпят невъзмутимо един нагъл свидетел. Вероятно и пет пари не даваше за убийството на Пац. Не правеше това заради Лионард Пац.

Чак в късния следобед Ладжудис успя да ме тласне към дребно, безобидно лъжесвидетелство. Давах показания цял ден и бях уморен. През април дните ставаха все по-дълги. Навън вече започваше да притъмнява.

В този момент Ладжудис сигурно вече знаеше, че няма да си върне доброто име, особено с моя помощ. Скоро след това напусна прокуратурата. Сега е адвокат в Бостън. Не се съмнявам, че и кариерата му на адвокат ще е толкова забележителна чак до деня, когато го лишат от правото да се явява в съда. Но засега се утешавам със спомена как в залата с голямото съдебно жури той виждаше и делото, и неговата кариера да се срутват пред очите му. Харесва ми да си спомням този последен урок, който дадох на бившето си протеже. Такава с дилемата на полицая, Нийл. След време свикваш.

Оказва се, че човек може да се приспособи към почти всичко. Каквото някога е било за теб непоносимо възмутително, с времето започва да изглежда обикновено, нищо особено.

С времето всичко свързано с делото срещу Джейкъб загуби постепенно силата си да ни разярява. Направихме всичко, което можахме. Това уродливо събитие просто сполетя нашето семейство. Завинаги щяхме да останем известни с него, вероятно щеше да е първото изречение и в некролозите ни. И завинаги щяхме да останем белязани от това преживяване по начин, за който тогава дори не се досещахме. Всичко това започна да ни изглежда нормално, незаличимо и незаслужаващо повече коментари. И когато се случи, когато започнахме да свикваме с новия си живот като семейство с печална слава, когато най-после погледнахме напред, нашето семейство постепенно започна да се възстановява.

Най-напред това се случи с Лори. Тя поднови приятелството си с Тоби Ланзмън. Тоби не ни търсеше по време на делото, но първа сред нашите приятели в Нютън ни се обади след това. Тя си беше все същата, жилава и властна — същото слабо лице, същото пъргаво тяло със стегнат задник. Подхвана Лори със страховити тренировки, в които включи и дълги кросове, дори в студа. Лори казваше, че иска да бъде по-силна. Скоро упорстваше в изтощителните упражнения дори без Тоби. Връщаше се от все по-дългите бягания с пламнало лице, обляно в пот посред зима.

— Трябва да съм по-силна.

Пое отново ролята си на семеен капитан и се впусна в трудното начинание да съживи и Джейкъб, и мен. Приготвяше смайващо внушителни закуски, а тъй като не бързахме за работа, можехме да си четем на воля вестниците — Джейкъб — в своя „Макбук“, а двамата с Лори си разменяхме печатните издания на „Глоуб“ и „Таймс“. Тя организираше семейни филмови вечери и дори ми позволяваше да избирам любимите си гангстерски филми, а после търпеше добродушно, докато аз и Джейкъб повтаряхме до втръсване фрази като „Кажи «здрасти» на малкото ми приятелче“ или „До този ден не знаех, че Барзини го е правел през цялото време“. Веднъж ме подкачи, че наподобявам не Марлон Брандо, а Елмър Фъд и след това трябваше да поровим в „Ютюб“, за да покажем на Джейкъб кой е Елмър Фъд. Колко странно беше да чуваме отново смеха си.

Когато Лори откри, че Джейкъб и аз не можехме бързо да се отърсим от всичко онова, което ни се беше случило през последната година, реши да приложи по-силно лекарство.

— Защо не заминем някъде за малко? — предложи оживено една вечер. — Можем да отидем на семейна почивка, както някога.

Една от онези зашеметяващо очевидни идеи, които те разтърсват като откровение. Разбира се! В мига, когато тя предложи това, ние вече знаехме, че трябва да заминем. Как не бяхме се сетили за това по-рано?