Джон Лескроарт: Вина

Кристина изтри отново лицето си и с подсмърчане стана от бюрото, взе шлифера си и вдигна високо яката. Дъждът щеше да скрие сълзите.

Никой нямаше да забележи нищо.

Духър нямаше нужда от никакви обяснения, но щом архиепископът искаше да си излее душата, Марк не би му попречил — в крайна сметка, той беше клиентът, който плащаше за всеки час по триста и петдесет долара. Двамата се намираха в канцеларията на Архиепископията, над детското игрище на „Мишън Долорес“. Винаги провеждаха тук неофициалните си срещи, сред детската глъч, която заливаше отвсякъде тази светая светих на Флеърти.

Въпреки че епархията имаше щатен адвокат, делата бяха толкова много, че сам човек не можеше да се справи. Затова често се налагаше да се прибягва до услугите на частни фирми. С течение на времето фирмата на Духър се бе специализирала в светските дела на Църквата — в купищата хлъзгави казуси за длъжници, управление на имотите или такива от личен характер.

Колкото до Духър, той се бе сближил с Флеърти не само заради способността си да разсича дипломатично и експедитивно заплетените случаи, но и заради ненатрапчивата, ала постоянна линия на безпощадност в работата — нещо, което архиепископът дълбоко ценеше и сам демонстрираше в поведението си.

И двамата не обичаха да оставят днешната работа за утре. Понякога за архиепископа бе по-изгодно делата да се движат не директно от канцеларията му. Така че Духър, макар и неофициално, изпълняваше ролята на пръв съветник, на consigliere .

Подобно на Духър, и Флеърти бе стегнат мъж, който изглеждаше поне десетина години по-млад от истинската си възраст. Не бе за вярване, но петдесет и седем годишният архиепископ печелеше редовно поне половината от игрите на скуош с Духър. Сега свещеникът бе облечен по домашному — с черни чехли с пискюли, с черни панталони и бяла риза. Духър почти се бе излегнал в тапицирания с червена кожа фотьойл. Беше съблякъл сакото си, а вратовръзката му бе разхлабена.

— Не знам защо такива постъпки винаги ме заварват неподготвен — говореше Флеърти. — Всеки път очаквам да срещна в хората, с които общувам, доброто, а те непрекъснато ме разочароват. Вероятно си мислиш, че би трябвало вече да съм се понаучил.

Духър кимна.

— Другият вариант е да не очакваш нищо от тях.

— Не бих могъл да живея по този начин. Няма да издържа. Вярвам, че дълбоката ни същност е направена по Божие подобие и човешката природа не може да е лоша. Заблуждавам ли се, Марк? Не може да се заблуждавам.

Духър си помисли, че ще е най-добре да не припомня на Негово Превъзходителство как бе предсказал с хирургическа точност в по-ранните етапи на съдопроизводството какво точно ще се случи в надвисналия над главите им съдебен процес. Но тогава мнението му не бе зачетено.

— Не се заблуждаваш генерално, Джим. Просто всеки случай трябва да се разглежда отделно, сам за себе си.

Флеърти погледа още някое време през отворения прозорец надолу към училищния двор, а после се извърна към адвоката си.

— А сега да се върнем обратно от философията към задачите си. — Той издърпа един стол. — И така, какво ни предстои днес?

Духър се огледа за документацията си, макар че всичко му бе в главата, вдигна куфарчето си от пода, отвори го и издърпа една жълта папка с надпис „Фелиция Деп“.

Госпожа Деп бе пристигнала в Щатите от Сайгон през 1976 година като млада самотна майка със солидно наследство, получено от починалия ѝ във Виетнам съпруг. След установяването си в един от районите на Сан Франциско тя бързо се бе превърнала в една от най-ревностните енориашки към енория „Сейнт Майкъл“, но заедно с това и в постоянна любовница на пастора отец Питър Слокъм.

През следващите двайсет години, по един или друг повод, госпожа Деп бе дала на отец Слокъм сума от порядъка на петдесет хиляди долара. Всичко щеше да е наред, ако преподобният отец не бе издигнат в монсиньор и не бе заминал за назначението си далеч от нея, чак в Менло Парк.

С една дума, беше я зарязал и жената сега си искаше парите обратно. За целта се бе обърнала към един млад напорист адвокат от нейната общност на име Виктор Транг.

Този Транг наистина не се подвизаваше в полето на медицината, но за него спокойно можеше да се използва определението „преследвач на линейки“. Едва свързвайки двата края през тригодишния период след завършване на едно от вечерните училища, където се преподаваше и право, той пое случая с единствената мисъл за полагащия му се хонорар в размер на една трета от петдесетте хиляди долара, които госпожа Деп си искаше обратно.