Майкъл Конъли: Боговете на вината

— Правото подлежи на обработка — казваше ми Адвоката. — Отстъпчиво е.

Смятах го за част от своя екип и това ми позволяваше да обсъждам делата си с него. Той даваше идеи и предлагаше ходове. Понякога ги използвах и те работеха, друг път — не.

Той ядеше бавно. Знаех, че може да гризе сандвича цял час на малки хапки. Нищо не похабяваше. Изяждаше всичко, което му носех.

— Момичето от 330-а стая почина нощес — каза той, когато спря да дъвче. — Срамота.

— Съжалявам. На колко години беше?

— Млада. Току-що прехвърлила седемдесетте. Умря в съня си, тази сутрин я изнесоха.

Кимнах. Не знаех какво да кажа. Адвоката отхапа отново и се пресегна към куфарчето ми за салфетка.

— Не си пипнал соса, Адвокате. Хубав е.

— Предпочитам го без сос. Използвал си хода с кървавото знаме, нали? Как мина?

Докато взимаше салфетката, бе забелязал резервната капсула с кръв, която държах в найлоново пликче. Бях я взел за всеки случай, ако случайно глътна първата по погрешка.

— Като по ноти — отвърнах.

— Обявиха ли процеса за невалиден?

— Да. Имаш ли нещо против да ползвам банята ти?

Бръкнах в куфарчето и извадих друго найлоново пликче, в което държах четката си за зъби. Отидох в банята и си измих зъбите. Червената боя отначало оцвети четката в розово, но бързо се оттече в канала.

Когато се върнах, забелязах, че Адвоката е изял само половината сандвич. Знаех, че остатъкът е изстинал, но нямаше как да го занеса в дневната и да го затопля в микровълновата. Въпреки това Адвоката изглеждаше щастлив.

— Разкажи подробности — настоя той.

— Ами опитах се да пречупя свидетелката, но тя устоя. Беше като скала. Когато се върнах на банката, му дадох сигнал и той свърши каквото му бях казал. Удари ме малко по-силно, отколкото очаквах, но не се оплаквам. Най-хубавото беше, че не се наложи да поискам процесът да бъде обявен за невалиден. Съдията сам го предложи.

— Въпреки възраженията на обвинението?

— О, да.

— Добре. Да вървят на майната си.

Сийгъл си беше стопроцентов адвокат. За него всеки етичен проблем в сивата зона можеше да се преодолее от идеята, че негов свещен дълг е да осигури възможно най-добрата защита на клиента си. Ако това означаваше да се инсценира невалиден процес, когато се изчерпат всички други средства — така да бъде.

— Въпросът е — той ще е съгласен ли на споразумение?

— Всъщност е тя и според мен ще се съгласи. Трябваше да видиш свидетелката след сбиването. Беше толкова уплашена, че едва ли ще иска да се върне за нов процес. Ще изчакам една седмица и ще кажа на Дженифър да се обади на прокурора. Мисля, че тогава ще е готова на споразумение.

Дженифър беше партньорката ми Дженифър Арънсън. Щеше да се наложи тя да поеме защитата на Ленард Уотс, защото ако аз останех, щеше да е съвсем ясно, че е капан, за което бе намекнала и Кристина Медина в съдебната зала.

Медина бе отказала споразумение преди процеса, защото Ленард Уотс не пожела да издаде партньора си — човека, който караше колата и се блъскаше в жертвите. Уотс не искаше да доносничи и Медина не искаше да се споразумее. Смятах, че след седмица нещата ще са различни, и то по много причини. Бях видял по-голямата част от аргументите на обвинението още при първия процес, главната свидетелка на Медина беше уплашена от случилото се в съдебната зала днес, а започването на второ дело би било излишно разхищение на данъците на данъкоплатците. Освен това бях подсказал на Медина какво я очаква, ако защитата представи случая пред съдебните заседатели — а именно намерението ми да се позова на експерти, за да посоча недостатъците на междурасовото разпознаване. Никой прокурор не би искал това да му се случи пред съдебни заседатели.

— Да му се не види — казах, — тя може да ми се обади още преди да трябва да се видя с нея.

Това бе малко пресилено, но ми се искаше Адвоката да се почувства добре, задето ми е измислил такъв стратегически ход.

Взех резервната капсула с кръв от куфарчето си и я хвърлих в кофата за опасни отпадъци в стаята. Вече нямах нужда от нея.

Телефонът ми завибрира. Извадих го от джоба си. Беше секретарката ми Лорна Тейлър, но реших да я оставя на гласовата поща. Щях да ѝ звънна след като си тръгна от Адвоката.

— Какво друго при теб? — попита Адвоката.

Разперих ръце.

— Ами няма да има процес, така че ще си почина тази седмица. Може утре да отида до съда да видя дали няма да забърша някой друг клиент. Работата ще ми дойде добре.

Не само че ми трябваха пари, но докато бях зает, нямаше да имам време да мисля за нещата в живота ми, които се бяха объркали. В този смисъл правото се бе превърнало за мен в нещо повече от занаят и призвание. Пазеше ме да не полудея.