Майкъл Конъли: Боговете на вината

— Е — прошепнах му. — Това е. Свършено е с нас.

Той се дръпна от мен, сякаш отвратен от дъха или от думите ми — или от двете заедно.

— С нас? — повтори той.

Каза го достатъчно високо, за да прекъсне Медина, която се обърна и ни изгледа. Протегнах ръце в успокоителен жест и му прошепнах: „По-спокойно“.

— По-спокойно? — каза той високо. — Няма да се успокоя. Ти ми каза, че ще се справиш, че тя не е проблем.

— Господин Холър! — изръмжа съдията. — Овладейте клиента си, моля, или ще трябва да…

Уотс не изчака съдията да ни заплаши с това, което си бе намислил. Хвърли се към мен като защитник, който се опитва да прекъсне атака на противник на футболното поле. Столът ми се прекатури заедно с мен и двамата паднахме на пода в краката на Медина. Тя отскочи, за да се предпази, когато Уотс замахна с дясната си ръка. Лежах на лявата си страна, дясната ми ръка бе притисната под тялото на Уотс. Успях да вдигна лявата и хванах юмрука му, който летеше към мен. Но само омекотих удара. Юмрукът му стовари собствената ми ръка в челюстта ми.

Чувах викове и виждах с периферното си зрение движение наоколо. Уотс замахна, за да ме удари втори път. Но съдебните пристави се спуснаха към него, налетяха му и инерцията им го избута от мен и го хвърли на пода пред банките на обвинението и защитата.

Сякаш всичко се случваше на забавен каданс. Съдията крещеше заповеди, които никой не чуваше. Медина и съдебният репортер отстъпваха заднешком от мелето. Стенографката се бе изправила зад катедрата си и наблюдаваше случващото се с ужас. Уотс лежеше по корем, един пристав притискаше с ръка главата му към пода. За миг — докато му закопчаваха ръцете зад гърба — на лицето на Уотс се появи странна усмивка.

И само за секунди всичко свърши.

— Изведете го от съдебната зала! — нареди Сийбекър.

Извлякоха Уотс през желязната врата отстрани на залата, за да го заведат в килията, в която затваряха задържаните под стража обвиняеми. Мен ме оставиха седнал на пода, където имах възможност да разгледам щетите. По устата, зъбите и искрящо бялата ми риза имаше кръв. Вратовръзката ми бе паднала на земята. Закопчаваше се с игла отпред, носех я, когато посещавах клиенти в ареста и не исках да ме издърпат за нея през решетките.

Опипах челюстта си и прокарах език по зъбите. Всичко изглеждаше непокътнато и в изправност. Извадих от вътрешния джоб на сакото си бяла носна кърпа и започнах да си бърша лицето, а с другата си ръка сграбчих банката на защитата и се изправих.

— Джийни — каза съдията на стенографката. — Извикай санитарите за господин Холър.

— Не, господин съдия — намесих се бързо. — Добре съм. Само трябва малко да се почистя.

Наведох се за вратовръзката, а след това направих жалък опит да възстановя благоприличния си външен вид, като я закачих пак за яката си въпреки наситеночервеното петно, което бе съсипало предницата на ризата ми. Докато се занимавах със закопчалката, през главния вход в дъното се втурнаха още пристави, повикани от паникбутона, който съдията без съмнение бе натиснал. Сийбекър веднага им каза да не правят нищо, защото инцидентът се е разминал, и те се разгърнаха покрай стената в дъното на съдебната зала. Демонстрираха сила, в случай че някой си мисли да предприеме още нещо.

Обърсах за последно лицето си с носната кърпа и заговорих:

— Ваша Чест. Дълбоко съжалявам, че моят клиент…

— Не сега, господин Холър. Седнете си на мястото. И вие също, госпожице Медина. Всички да се успокоят и да седнат.

Направих каквото ми нареди. Притиснах сгънатата носна кърпа към устата си, докато гледах как съдията се завъртя със стола си и се обърна фронтално към съдебните заседатели. Първо каза на Клеър Уелтън, че може да стане от свидетелската банка. Тя се изправи колебливо и тръгна към вратата зад местата на защитата и обвинението. Изглеждаше по-потресена от всички в залата. И без съмнение имаше основание. Вероятно се бе сетила, че Уотс би могъл да нападне и нея, както бе направил с мен. И ако бе достатъчно бърз, можеше и да я стигне.

Тя седна на първия ред от местата за публиката, запазен за свидетели и служители, а съдията продължи със съдебните заседатели.

— Госпожи и господа, искрено съжалявам, че трябваше да видите тази сцена. Съдебната зала не е място, където може да се проявява насилие. Тя е място, където едно цивилизовано общество се изправя срещу насилието, което вилнее по улиците. Наистина се натъжавам, когато се случи нещо подобно.