Майкъл Конъли: Боговете на вината

Извадих мобилния си телефон и се обадих на Ърл Бригс, моя шофьор. Той вдигна веднага и аз му казах да отвори багажника, след това затворих.

Видях капака на багажника на третия линкълн в редицата да се вдига и вече знаех къде отивам. Когато стигнах, оставих куфарчето си на земята и си свалих сакото, вратовръзката и ризата. Отдолу имах тениска, така че не карах колите да забавят ход. Избрах бледосиня риза оксфорд от резервните, които държах в багажника, разгънах я и я облякох.

Ърл беше мой шофьор от почти десетилетие. Винаги щом се забъркаше в нещо идваше при мен и след това отработваше хонорара си, като ме возеше. Този път не плащаше своя беля. Защитавах майка му, когато банката поиска да продаде дома ѝ поради необслужен ипотечен кредит, и я спасих от изхвърляне на улицата. Това ми спечели половин година возене от Ърл.

Бях метнал съсипаната си риза на калника. Той я взе и я разгледа.

— Някой да не е разлял върху теб плодов пунш?

— Нещо такова. Да тръгваме.

— Мислех, че цял ден ще си в съда.

— И аз. Но нещата се промениха.

— Накъде?

— Нека минем първо през Филипе.

— Дадено.

Седна зад волана, а аз — на задната седалка. След отбиване до магазина за сандвичи на „Аламеда“ накарах Ърл да поеме на запад. Следващата спирка беше Имението Менора близо до Ла Бреа Парк в район Феърфакс. Казах, че ще се забавя около час, и слязох от колата с куфарчето в ръка. Бях затъкнал чистата риза в панталоните, но не си направих труда да си закачам пак вратовръзката. Нямаше да ми трябва.

Имението Менора беше старчески дом на четири етажа на „Уилоуби“, източно от Феърфакс. Записах се на рецепцията, взех асансьора до третия етаж и казах на дежурната сестра, че имам юридическа консултация с клиента си Дейвид Сийгъл и не бива да ни безпокоят в стаята му. Тя беше приятна жена, свикнала с честите ми посещения, така че кимна и аз тръгнах по коридора към 334-та стая.

Влязох и затворих вратата, след като сложих на дръжката от външната страна знак „не ни безпокойте“.

Дейвид Сийгъл, по прякор Адвоката, лежеше в леглото си, забил поглед в екрана на тихия телевизор, завинтен на стената срещу него. Тънките му бледи ръце бяха върху одеялото. От тръбата, която доставяше кислород в носа му, се чуваше леко свистене. Когато ме видя, се усмихна.

— Мики.

— Как си днес, Адвокате?

— Също като вчера. Носиш ли ми нещо?

Дръпнах стола за посетители от мястото му до стената и го сложих така, че да седна в полезрението му. Той беше на осемдесет и една и не бе много подвижен. Отворих куфарчето си на леглото и го обърнах така, че да може да го стигне.

— Френски сос и специалитетът на Филипе. Какво ще кажеш?

— О, боже! — отвърна той.

В Менора се спазваше кашер и аз използвах юридическите консултации, за да го заобиколя. На Сийгъл му липсваха заведенията, в които се бе хранил по време на четирийсетгодишната си кариера като адвокат в центъра на града. С удоволствие му доставях кулинарна радост. Той беше съдружник в кантората на баща ми. Беше стратегът, а баща ми — лицето на фирмата, което прилагаше стратегиите в съда. Преди година дойдох при Адвоката, след като загубих изборите за районен прокурор заради скандал и самоунищожително поведение. Трябваше ми житейска стратегия и Адвоката ми помогна. Срещите ни наистина бяха напълно законни юридически консултации между клиент и адвокат, само че хората на рецепцията не знаеха, че аз съм клиентът.

Помогнах му да разопакова сандвича и отворих пластмасовата кутийка със соса, който правеше храната на Филипе толкова вкусна. Имаше и нарязана кисела краставичка, увита във фолио.

След първата хапка Адвоката се усмихна и вдигна кльощавата си ръка, сякаш току-що бе постигнал страхотна победа. Усмихнах се и аз. Радвах се, че мога да му донеса нещо. Имаше двама сина и цяла купчина внуци, но те идваха само по празници. Както ми бе казал Адвоката: „В един момент престават да имат нужда от теб“.

При посещенията ми при него говорехме най-вече за дела и той предлагаше стратегия. Беше неотразим в предвиждането на плановете на обвинението и развитието на случаите. Нямаше никакво значение, че не бе стъпвал в съдебна зала през този век, нито че наказателните закони се бяха променили от неговото време насам. Имаше базисен опит и винаги даваше предложения. Всъщност наричаше ги ходове — двоен сляп ход, ходът с тогата и т.н. Бях идвал при него по време на мрачния период след изборите. Исках да знам повече за баща си и затова как той се е справял с противоречията в живота си. Но накрая научих повече за правото и разбрах, че е като меко олово. Как може да бъде огъвано и моделирано.