Томас Харис - Черна неделя

— Радвам се, че ченгетата от стадиона са ти предали съобщението ми. Можеше да ме поканиш да се срещнем тук в Ню Орлиънс.

— Исках всичко да свърши.

— Все едно, че прегръщам робот — рече тя и го пусна. — Какво носиш под палтото си?

— Картечница.

— Махни я и ела да пийнем нещо.

— Как намери място в такъв хотел без предварителна резервация? Корли беше принуден да отседне у местния агент на ФБР.

— Имам познати в хотел „Плаза“ в Ню Йорк, които са собственици на този хотел. Харесва ли ти?

— Да. — Апартаментът беше малък, но много луксозен.

— Съжалявам, че не можах да намеря стая и за Мошевски.

— Той е отвън пред вратата. Може да спи на дивана. Не, не, пошегувах се. Настанил се е добре в консулството.

— Поръчала съм храна. — Той не я слушаше. — Аз хапнах в самолета. Изядох един „Шатобриан“.

— Струва ми се, че ще докарат пилот. — Разказа й подробностите.

— Ако той те заведе при останалите, нямаш проблеми — рече тя.

— Да, ако успеем да докопаме експлозивите и да арестуваме всички до един.

Рейчъл отвори уста да попита нещо, но прехапа език.

— Колко време можеш да останеш? — заинтересува се Кабаков.

— Четири-пет дни. Ако мога да ти помогна с нещо, ще остана и повече. Смятах да се върна в Ню Йорк, да наваксам с работата и пак да дойда на десети или единайсети… стига да искаш.

— Разбира се, че искам. Когато всичко свърши, ще разгледаме Ню Орлиънс. Вижда ми се красив град.

— О, Давид, ще видиш какъв прекрасен град е.

— При едно условие. Не искам да идваш на мача. Ела в Ню Орлиънс, но не желая да се доближаваш до стадиона.

— Щом ще бъде опасно за мен, ще бъде опасно за всички. Хората трябва да се предупредят.

— Точно това каза и президентът, когато говореше с ФБР и тайните служби. Ако мачът се състои, той ще дойде.

— А не може ли да се отложи?

— Извика Бейкър и Бигс и им каза, че ако публиката на стадиона, включително и той, не могат да бъдат опазени, ще отмени мача и ще обяви защо. Бейкър заяви, че ФБР може да охранява еднакво добре всички.

— А какво смятат тайните служби?

— Бигс не дава глупави обещания. Чака да види какво ще стане с пилота. Но няма да кани свои близки на мача. Аз също. Обещай ми, че няма да идваш, на стадиона.

— Добре, Давид.

Той се усмихна.

— Разправи ми сега за Ню Орлиънс.

Вечерята беше великолепна. Седнаха да се хранят до прозореца и Кабаков се отпусна за пръв път от много дни насам. Отвън Ню Орлиънс блестеше около големия завой на реката, а вътре беше Рейчъл. Изглеждаше Нежна в светлината на свещите и разказваше как е идвала в Ню Орлиънс като дете с баща си и как се почувствала истинска дама, когато баща й я завел в „Антоан“ и сервитьорът тактично сложил възглавница на стола й, щом я видял да влиза.

Решиха да си направят страхотна вечеря в „Антоан“ на дванайсети януари или някой друг ден, след като Кабаков изпълнеше задачата си. Бяха щастливи и в леглото, пълни с „Божоле“ и планове за бъдещето. Рейчъл заспа усмихната.

Събуди се малко след полунощ и видя Кабаков, облегнат на възглавницата. Когато се размърда, той разсеяно я потупа и тя разбра, че мислите му са някъде далече.

Камионът с бомбата влезе в Ню Орлиънс на трийсет и първи декември в единайсет часа вечерта. Шофьорът подкара по магистрала 10, покрай Суперкупола до пресечката с магистрала 90, зави на юг и спря при кея, близо до улица „Талия“, под моста на Мисисипи. По това време на нощта там не, се мяркаше жива душа.

— Това е мястото, което ни описа — рече шофьорът на придружителя си. — Проклет да съм, ако виждам жива душа. Кеят е затворен.

Чу до ухото си глас и се стресна.

— Да, това е мястото — каза Фазил и се качи в камиона. — Ето документите. Подписал съм чека. — Докато шофьорът ги разглеждаше в лъча на фенерчето си, Фазил провери печатите на задната врата на камиона. Бяха недокоснати.

— Ей, приятел, можеш ли да ни закараш до летището? Има късен полет до Нюарк и искаме да го хванем.

— Съжалявам, но не мога. Ще ви оставя някъде, откъдето ще успеете да вземете такси.

— Божичко, до летището ще ни вземат най-малко десетарка.

Фазил не искаше разправии. Даде им десет долара и ги остави на една пряка от стоянката за таксита. Докато караше към гаража, се усмихваше и си свиркаше през зъби. Беше се усмихвал цял ден, след като гласът по обществения телефон в хотел „Монтелионе“ му съобщи, че пилотът пристига. Умът му бръмчеше от планове и трябваше да се насили, за да се съсредоточи в шофирането.