Томас Харис - Черна неделя

От кабината на камиона Далия също видя приближаващия се дирижабъл. Беше подранила с няколко секунди. На входа имаше полицай. Когато стигна до прозорчето на синята кола, намали ход и той й махна да продължи. Тя подкара покрай пистата, успоредно на шосето.

Наземният екипаж също беше забелязал въздушния кораб и се суетеше около автобуса и ремонтния фургон. Ландър искаше да бързат и да са объркани. Когато беше на сто метра височина, натисна с палец бутона на микрофона.

— Приземявам се, отворете ми пространство.

— Нора едно нула, какво става? Майк, защо не каза, че се връщате? — Беше гласът на Викърс.

— Казах — отсече Ландър. Нека се чуди. Наземният екипаж тичаше към местата си. — Ще се приземя при мачтата срещу вятъра със застопорено кормило. Викърс, не го оставяйте да се люшка на вятъра. Имам малък проблем с двигателя. Не искам да се пльоснем. Разбираш ли ме?

Викърс разбра. Ландър не искаше аварийните камиони да се втурнат по пистата.

Далия Айяд изчака с прекосяването на пистата. Кулата й даде червена светлина. Наблюдаваше как дирижабълът докосна земята, подскочи, докосна я отново, наземният екипаж пое въжетата, провесени от носа. Вече беше под контрол.

Светлината стана зелена. Тя пресече пистата и паркира зад ремонтния фургон, невидима за екипажа, който търчеше около дирижабъла. Отвори за секунди задната врата и сложи рампата. Грабна хартиения плик с пистолета и ножицата за кабели и се затича към дирижабъла покрай фургона. Никой не й обърна внимание. Викърс отвори капака на двигателя. Далия подаде през прозореца на гондолата плика на Ландър и побягна обратно към камиона.

Ландър се обърна към телевизионния екип.

— Поразтъпчете се малко.

Те слязоха, а той ги последва. Отиде до автобуса и веднага се върна при дирижабъла.

— Хей, Викърс, търсят те по телефона от Лейкхърст.

— По дяволите… Добре, Франки, хвърли един поглед, но не пипай нищо, докато не се върна.

Затича се към автобуса. Ландър влезе след него. Викърс тъкмо беше взел слушалката на радиотелефона когато Ландър го застреля в тила. Наземният екипаж вече нямаше командир. Когато Ландър слезе от автобуса, чу пърпоренето на електрокара. Далия беше седнала на него и сега завиваше покрай фургона. Екипажът, озадачен от вида на голямата гондола, машинално отстъпи пред електрокара. Тя мина напред и пъхна гондолата-бомба под дирижабъла. Повдигна вилицата на електрокара на дванайсет сантиметра и бомбата застана на мястото си.

— Какво става, какво е това? — попита човекът до двигателя. Далия не му обърна внимание. Завърза две въжета около парапета. Оставаха още четири.

— Викърс нареди да изхвърлим всичкия баласт.

— Какво?

— Сваляйте баласта. Бързо!

— Какво е това, Майк? Никога не съм виждал подобно нещо.

— Викърс ще ти обясни. Телевизионното време струва сто седемдесет и пет хиляди долара за една минута, затова си размърдай задника. Телевизионната мрежа го иска.

Двама души от екипажа откачиха торбите с баласта, докато Далия привършваше завързването. Качи се на електрокара и измъкна вилицата изпод дирижабъла. Екипажът беше объркан. Нещо не беше в ред. Тази голяма гондола с емблемите на телевизионната мрежа никога не беше изпитвана на дирижабъл.

Ландър отиде до двигателя и надникна вътре. Нищо не липсваше. Затвори капака.

Изведнъж чу телевизионния оператор.

— NBS? Какво е това нещо? Това не е наше…

— Режисьорът ще ти обясни, обади му се от автобуса.

Ландър седна на мястото си и включи двигателя. Смаяният екипаж се отдръпна. Далия беше вече отзад в дирижабъла с ножицата в ръка. Нямаше време да развинтва нищо. Телевизионното оборудване трябваше да се махне преди излитането.

Операторът я видя да реже кабелите.

— Недей! Какво правиш?

Покатери се в гондолата. Ландър се обърна от мястото си и го застреля в гърба. На вратата се мярна удивеното лице на човек от екипажа. Хората най-близо до дирижабъла вече отстъпваха. Далия сряза кабелите на камерата.

— А сега кормилото и мачтата кресна Ландър.

Далия скочи на земята с „Шмайзер“-а в ръка. Екипажът отстъпваше панически. Някои побягнаха. Изтегли застопоряващото устройство и освободи кормилото. Дирижабълът се залюля на вятъра, тя се затича към мачтата и го откачи. Носът му трябваше да се откопчи от вдлъбнатината до мачтата. Трябваше. Дирижабълът се клатушкаше. Екипажът беше захвърлил въжетата на носа. Вятърът щеше да свърши тази работа — да извърти дирижабъла и да го освободи. Тя чу сирена. Гумите на полицейска кола свистяха по пистата.