Томас Харис - Черна неделя

Командирът на екипажа Викърс избърса ръцете си с парцал.

— Радвам се, че се върнахте, капитан Ландър. Готов е.

— Благодаря. — Ландър започна традиционната обиколка на дирижабъла. Както очакваше, всичко беше в ред. Дирижабълът беше чист. Винаги беше харесвал чистотата му.

— Готови ли сте, момчета? — подвикна Викърс на Ландър и Симънс прегледаха останалата част от списъка с оборудването, което трябваше да се качи на гондолата.

Викърс мъмреше двамата телевизионни оператори. — Господин Видео, ще благоволите ли най-сетне да качите задниците си в гондолата, за да може да излети?

Наземният екипаж се улови за перилата, обикалящи гондолата, и избута дирижабъла, който се придвижи върху колелото си. Викърс свали няколко от дванайсеткилограмовите торби с баласт, провесени от перилата. Екипажът отново бутна дирижабъла.

— Тежи малко повече от обикновено. Това е добре. — Викърс обичаше дирижабълът да излита по-тежък. По-късно консумацията на гориво щеше да го олекоти.

— Къде е кока-колата? Взехме ли кока-кола? — попита Симънс. Знаеше, че ще бъдат във въздуха повече от три часа. — Да, тук е.

— Поеми го, Симънс — рече Ландър.

— Добре — Симънс се вмъкна в едноместната кабина от лявата страна на гондолата. Помаха през предния прозорец. Екипажът до закотвящата мачта развърза дирижабъла и осем души при въжетата на носа го завъртяха. — Потегляме. — Симънс завъртя назад кормилото за издигане, включи двигателя и огромният въздушен кораб се издигна под остър ъгъл.

Ландър се облегна на пасажерското място до пилота. Полетът до стадиона при попътен вятър отне девет минути и половина. Ландър прецени, че при максимален ход на двигателя ще може да го вземе за около седем минути, ако вятърът се задържи.

Под тях гъст поток коли беше задръстил магистралата до стадион „Тюлейн“.

— Някои от тях ще пропуснат началото на програмата — отбеляза Симънс.

— Сигурно — каза Ландър.

А всички щяха да пропуснат полувремето. Беше един и десет. Налагаше се да чака още един час.

Далия Айяд слезе от таксито близо до кея на улица „Галвез“ и бързо тръгна покрай къщите към гаража. Бомбата или беше там, или не беше. Полицията или я чакаше, или не. Досега не беше забелязвала колко напукан и наклонен е тротоарът. Докато вървеше, не вдигаше поглед от пукнатините. Група деца играеха на улицата бейзбол. Посрещащият топката, висок не повече от метър, подсвирна зад нея.

Полицейска кола разпръсна играчите и мина покрай Далия със скорост четирийсет и пет километра в час. Тя извърна лице и се престори, че търси някакъв адрес. Колата зави зад следващия ъгъл. Бръкна в чантата да извади ключовете и тръгна нагоре по алеята към гаража. Ето ги и катинарите. Отключи, вмъкна се вътре и затвори вратата след себе си. Камионът изглеждаше непокътнат.

Тя се качи отзад и включи слабата лампичка. Върху бомбата имаше тънък слой прах. Всичко беше наред. Ако бяха открили мястото, никога нямаше да й позволят да стигне до нея. Преоблече се в работен комбинезон с инициалите на телевизионна мрежа и свали полиетиленовите платна от страните на камиона. Откриха се ярко изписаните емблеми на телевизионната компания.

Намери списъка на необходимите неща, залепен върху бомбата. Прегледа го набързо. Най-напред детонаторите. Извади ги от пакетите, посегна към средата на бомбата и ги вмъкна на мястото им. Сложи единия точно в центъра между зарядите. Жиците на детонаторите трябваше да се скачат към енергоизточника на дирижабъла. Сложи на място и фитила с другия детонатор.

Сряза въжетата, като остави вързани само две. Провери багажа на Ландър. Вътре имаше един револвер, калибър трийсет и осем, със заглушител, и ножици за срязване на кабели, поставени в хартиен плик. В платнена торба бяха нейният автоматичен „Шмайзер“ с шест пълнителя и автоматичната пушка АК-47 с резервни пълнители.

Слезе, остави „Шмайзер“-а на пода на каросерията и го покри с одеяло. По седалката на камиона имаше плътен слой прах. Извади кърпичка от чантата си и грижливо го избърса. Натъпка косите си под бейзболна шапка.

Два без десет. Време беше да тръгва. Отвори вратите на гаража, изкара камиона, като примижаваше на слънцето, и остави двигателя му включен, докато затваряше вратите на гаража.

Докато караше към летището, изпита странното щастливо чувство, че пада, пада, пада надолу…

Кабаков наблюдаваше от командния пункт на стадиона как реката от хора се влива през югоизточния вход. Всички бяха добре облечени и нахранени, неподозиращи грижите, които му създаваха.