Томас Харис - Черна неделя

Когато Кабаков седна, в стаята цареше гробна тишина.

— От всяка страна на стадиона ще има по един помощен екип — каза Ренфро, — който ще отговаря на всяко повикване по тревога. Не напускайте постовете си. След съвещанието вземете от масата пропуските си. Има ли въпроси? — Ренфро огледа групата. Очите му имаха цвета на черен тефлон. — Действайте, господа.

Късно вечерта преди мача за Суперкупата стадион „Тюлейн“ беше осветен и притихнал. Огромните му пространства сякаш поглъщаха дребните звуци на претърсването. Мъглата, която се носеше откъм Мисисипи, се стелеше под редиците от прожектори.

Кабаков и Мошевски стояха на върха на трибуните, пурите им святкаха в тъмната ложа за журналисти. От половин час мълчаха.

— Все пак могат да пакетират част от експлозива — накрая проговори Мошевски. — Ще го пъхнат под дрехите си. Ако не носят батерии или оръжия, детекторът на метали няма да ги улови.

— Няма.

— Дори да са само двама, ще успеят да вдигнат голяма суматоха.

Кабаков не каза нищо.

— С нищо не можем да им попречим — продължи. Мошевски. Пурата на Кабаков засвятка в поредица от гневни пуфкания. Мошевски реши да млъкне.

— Искам утре да се присъединиш към помощния екип от западната страна — каза Кабаков. — Говорих с Ренфро. Ще те чакат.

— Тъй вярно.

— Ако дойдат с камион, бързо влез в каросерията и извади детонаторите. Всеки екип има специалист по обезвреждане на бомби, но и ти се погрижи за това.

— Ако отзад на камиона има брезентова завеса, може би ще е по-добре да се влезе отстрани. Задният капак може да е свързан с граната.

Кабаков кимна.

— Утре кажи това на командира на екипа. В момента Рейчъл отпуска една униформа, за да не ти е тясна. И аз не ги харесвам, но държа да я облечеш. Ако започне престрелка, по-добре да изглеждаш като другите.

— Тъй вярно.

— Корли ще те вземе в девет без петнайсет. Ако се мотаеш в клуб „Хотси-Тотси“ след един през нощта, ще науча.

— Тъй вярно.

В Ню Орлиънс удари полунощ. Неоновите лампи по улица „Бърбън“ мъждукаха в мъглата. Дирижабълът на „Олдрич“ висеше високо над моста на Мисисипи и мъглата се стелеше под него. На командното табло седеше Фарли. Големи светлинни букви се плъзгаха по двете страни на въздушния кораб.

В стаята на хотел „Феърмонт“, два етажа над дирижабъла, Далия Айяд изтръска термометъра и го сложи в устата на Майкъл Ландър. Той беше изтощен от пътуването от Ню Джърси. За да избегнат летище „Ню Орлиънс Интернешънъл“, където можеха да познаят Далия, летяха със самолет до Батон Руж и пристигнаха в Ню Орлиънс с взета под наем кола. Ландър през цялото време лежа на задната седалка. Сега беше блед, но с бистри очи. Тя погледна термометъра. Нямаше температура.

— По-добре иди и провери камиона — каза той.

— Експлозивът или е там, или го няма, Майкъл. Ако държиш да проверя, разбира се, ще отида, но колкото по-малко се разхождам по улиците…

— Права си. Или е там, или го няма. Униформата ми в ред ли е?

— Закачих я в гардероба. Изглежда добре.

Поръча да донесат в стаята им горещо мляко и го даде на Ландър с леко приспивателно. След половин час той заспа. Далия Айяд не спеше. При тази слабост на Ландър беше длъжна утре да лети с него, дори ако това значеше да оставят част от бомбата на земята. Можеше да му помогне да издигне дирижабъла и да скачи детонатора. Налагаше се.

Като осъзна, че утре ще умре, тя заплака, заплака за себе си. След това умишлено извика болезнените спомени от бежанския лагер. Видя пред очите си мъчителната агония на майка си — слаба, трийсет и пет годишна жена, която се гърчеше в парцаливата палатка. Далия беше на десет години и не можеше да й помогне с нищо, освен да гони мухите от лицето й. В света имаше толкова много страдание. Собственият й живот беше нищо, нищо. Скоро се успокои, но не заспа до сутринта.

В „Роял Орлиънс“ Рейчъл Бауман седеше пред тоалетката и решеше косата си. Кабаков пушеше, легнал на кревата, и я наблюдаваше. Обичаше да гледа как светлината блести в косите й, когато се реши. Обичаше малките трапчинки, които се появяваха по гърба й, когато го извиваше назад да разтърси косата над раменете си.

— Дейвид, след утрешния ден колко още ще останеш тук?

— Докато намерим експлозивите.

— А онези двамата, жената и американецът?

— Не знам. Вероятно ще успеят да арестуват жената. Тя не може да направи нищо без експлозива. Когато го намерим, ще трябва да отведа Фазил в Израел да го съдят за Мюнхен.