Томас Харис - Черна неделя

В девет часа Далия Айяд се обади да донесат в стаята им във „Феърмонт“ три закуски. Докато ги чакаше, извади от чантата си дълга ножица и ролка с лепенка. Разви с отвертка винтчето, което свързваше двете части на ножицата, и пъхна тънък, седемсантиметров болт в дупчицата на едната половинка, като го закрепи на място с лепенката. Уви цялата дръжка на половинката с лепенката и я мушна в ръкава си.

Закуската пристигна в девет и двайсет.

— Майкъл, ела да закусиш, докато не е изстинала — каза Далия. — Веднага ще се върна. — Взе подноса с едната закуска, отиде до асансьора и се качи два етажа по-нагоре.

Гласът на Фарли отговори сънено на почукването й.

— Господин Фарли?

— Да.

— Закуската ви.

— Не съм поръчвал никаква закуска.

— Изпраща ви я управата на хотела. Целият екипаж получава специална закуска. Ще я отнеса, ако не я искате.

— Не, ще я взема. Един момент.

Фарли, с разчорлена коса и само по панталон, я пусна в стаята. Ако някой минеше по коридора, щеше да чуе зародиша на писък, който рязко секна. След минута Далия се измъкна от стаята, окачи на дръжката на вратата табелката „Не ме безпокойте“ и слезе да закуси.

Трябваше да се уреди още един въпрос. Изчака, докато се нахранят. Легнаха един до друг на кревата. Тя държеше обезобразената ръка на Ландър.

— Майкъл, знаеш колко много искам да летя с теб. Не смяташ ли, че така ще е най-добре?

— Мога и сам. Няма нужда да идваш.

— Искам да ти помагам. Искам да бъда с теб, да видя всичко.

— Няма да видиш много. Ще го чуеш където и да се намираш.

— Майкъл, така или иначе, няма да мога да се измъкна от летището. Знаеш, че теглото на дирижабъла вече е без значение. Навън е двайсет градуса и той цяла сутрин седи на слънце. Разбира се, ако не можеш да го издигнеш…

— Ще мога. Ще имаме допълнителна топлина.

— Може ли да дойда, Майкъл? Изминахме заедно дълъг път.

Той се обърна и я погледна в лицето. На бузата му имаше червени следи от възглавницата.

— Ще трябва бързо да изнесеш торбите с детонатора от задната част на гондолата. Тези, които са под задната седалка. Ще ги нагласим, когато излетим. Можеш да дойдеш.

Тя се притисна до него и повече не говориха.

В единайсет и половина Ландър стана и Далия му помогна да се облече. Бузите му бяха хлътнали, но лосионът, с който го намаза, му придаде загар и скри бледността му. В дванайсет без десет извади от медицинската чанта спринцовка с новокаин. Нави ръкава на Ландър и обезболи малка част от ръката му. След това взе друга, по-малка спринцовка. Беше мека, пластмасова тръбичка с прикрепена игла, пълна с трийсетмилиграмов разтвор на риталин.

— Майкъл, след нея може да се почувстваш твърде приказлив. Ще бъдеш възбуден. Ще трябва да го компенсираш. Не я използвай, докато не почувстваш, че съвсем си загубил силите си.

— Добре, слагай я.

Тя заби иглата в обезболената част на ръката и здраво залепи малката спринцовка за кожата му. Закрепи от двете страни на меката тръбичка къси моливи, за да избегне прегъването й.

— Когато усетиш, че имаш нужда от нея, напипай я през ръкава и натисни тръбичката с палец.

— Знам, знам.

Тя го целуна по челото.

— Ако не успея да дойда на летището с камиона, ако там ме чакат…

— Просто ще стоваря дирижабъла върху стадиона — каза той. — Ще смаже доста хора. Но не мисли, за най-лошото. Досега ни вървеше във всичко, нали?

— Досега ти действаше много умно.

— Ще се видим на летището в два и петнайсет.

Тя го изпрати до асансьора, върна се в стаята и седна на леглото. Рано беше да тръгва за камиона.

Ландър видя екипажа на дирижабъла до рецепцията във фоайето. Бяха Симънс — вторият пилот на Фарли, и двама телевизионни оператори. Доближи се до тях, като се стараеше да върви енергично.

Ще си почина в автобуса , помисли той.

— Боже мой, това е Майкъл — възкликна Симънс. — Мислех, че си болен. Къде е Фарли? Звъняхме в стаята му. Чакаме го.

— Фарли е имал тежка нощ. Някакво пияно момиче му бръкнало с пръст в окото.

— Велики Боже!

— Нищо сериозно, но отиде на лекар. Днес ще летя аз.

— Кога пристигна?

— Рано сутринта. Онова копеле Фарли ми се обади в четири през нощта. Да тръгваме, че закъсняваме.

— Не изглеждаш много добре, Майк.

— По-добре съм от вас.

На входа на летище „Лейкфронт“ шофьорът не можа да намери пропуска на колата и всички трябваше да покажат документите си. До кулата бяха паркирани три военни коли.

Дирижабълът, шейсет и седем метров титан в сребърно, червено и синьо, стоеше на затревен триъгълник между пистите. За разлика от самолетите, които сякаш клечаха до хангарите, дирижабълът излъчваше усещане за полет дори на земята. Кацнал грациозно на единственото си колело с насочен на североизток нос до закотвящата мачта, той приличаше на гигантски ветропоказател. Близо до него стояха големият автобус, който транспортираше наземния екипаж, и фургонът на подвижната ремонтна работилница. Превозните средства и хората приличаха на джуджета до сребърния въздушен кораб.