Томас Харис - Черна неделя

Беше спряла да го гледа.

— Рейчъл?

— Да.

— Знаеш ли каква нужда има Израел от психиатри? Ще се смаеш, като научиш колко луди евреи има. А през лятото и християни. Познавам един арабин в Ерусалим, който им продава парчета от истинския Христов кръст, които получава, като начупва…

— Ще поговорим за това, когато не си толкова погълнат от други неща и можеш да бъдеш по-конкретен.

— Ще поговорим утре вечер в „Антоан“. Стига приказки и четкане на коси. Искам да бъда по-конкретен.

Лампите в стаите на „Роял Орлиънс“ и „Феърмонт“ угаснаха. Наоколо дремеше старият град. Ню Орлиънс беше виждал всичко.

Сутринта на дванайсети януари, неделя, изгряващото слънце очерта с огнено сияние силуетите на хоризонта на Ню Орлиънс. Майкъл Ландър се събуди рано. Цяла нощ беше сънувал китовете и за момент не можа да се сети къде се намира. След това си спомни, изцяло и изведнъж. Далия седеше на стола с отметната назад глава и го наблюдаваше през полузатворени клепачи.

Той стана предпазливо и отиде до прозореца. Разположените от изток на запад улици тънеха в потоци розовозлатиста светлина. Над кълвящата се по земята мъгла видя просветляващото небе.

— Ще бъде ясно — каза той.

Набра метеорологичната служба на летището. Очакваше се североизточен вятър със скорост от петнайсет до двайсет възела. Благоприятна прогноза. Попътен вятър от летище „Лейкфронт“ до стадиона. С надут до края двигател можеше да постигне с дирижабъла скорост шейсет възела.

— Защо не си починеш още малко, Майкъл?

Беше бледен. Тя знаеше, че няма много сили. Може би щеше да събере достатъчно.

Дирижабълът винаги излиташе поне един час преди началото на мача, за да имат време телевизионните техници да направят последните си приготовления и да могат запалянковците да го видят над стадиона. Ландър трябваше да лети доста време, преди да се върне за бомбата.

— Ще си почина — реши той. — Екипажът ще се събере по обяд. Фарли е летял миналата нощ, тъй че ще спи до късно, но ще напусне стаята си доста преди обяд, за да отиде да се нахрани.

— Знам, Майкъл. Ще се погрижа за това.

— Щях да се чувствам по-спокоен, ако ти имаше оръжие. — Не можеха да рискуват да вземат със себе си оръжие в самолета до Батон Руж. Пистолетите бяха в камиона при експлозивите.

— Не се безпокой. Ще се справя. Можеш да разчиташ на мен.

— Знам — потвърди той. — Мога да разчитам на теб.

Корли, Кабаков и Мошевски тръгнаха към стадиона в девет часа. Улиците около „Роял Орлиънс“ бяха пълни с хора, пребледнели от нощните веселби, пребродили Френския квартал въпреки махмурлука, водени от някакво чувство за дълг, че трябва видят забележителностите. Влажният вятър носеше надолу по улица „Бърбън“ картонени чашки и книжни салфетки.

Корли трябваше да кара бавно, докато излязат от Френския квартал. Беше в лошо настроение. Забравил бе да си резервира хотел, докато все още имаше възможност, и почти не беше мигнал в стаята за гости на агента на ФБР. Закуската, която му, сервира съпругата на агента, беше подчертано лека. Кабаков имаше вид на човек, който си беше отспал и закусил добре, и с това само допринесе за раздразнението на Корли. Мирисът на пъпеша, който Мошевски ядеше на задната седалка, допълнително влоши нещата.

Кабаков се размърда на мястото си и нещо издрънча в дръжката на вратата.

— По дяволите, какво беше това?

— Ченетата ми са се разхлабили — отвърна Кабаков.

— Много смешно.

Кабаков отметна назад сакото си и откри едрия приклад на автомата „Узи“, мушнат под мишницата му.

— А Мошевски какво носи, базука ли?

— Пъпеш — долетя от задната седалка.

Корли сви рамене. Не разбираше английския на Мошевски дори при най-обикновен разговор, а сега на всичкото отгоре говореше с пълна уста.

Пристигнаха на стадиона в девет и половина. Улиците, които щяха да бъдат затворени след запълването на стадиона, вече бяха блокирани. Колите и бариерите, с които щяха да отцепят стадиона след започването на мача, чакаха на тревата до главните пътни артерии. Близо до югоизточния вход бяха паркирани десет линейки. През блокадата щяха да се пускат само коли със специален режим, с включени сирени. Служители на тайните служби вече бяха заели местата си на покривите по протежение на Авеню „Одюбон“ с изглед към пистата, на която щеше да кацне президентският хеликоптер.

Бяха в пълна бойна готовност.

Чувалите с пясък, струпани в тихите улички, представляваха странна гледка. Напомниха на някои от агентите на ФБР за студентското градче в Мисисипи през 1963 година.