Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

Приемната беше пълна с пациенти, които чакаха реда си, но Ник не бе в настроение да се присъедини към тях. Отиде право в офиса на сестрите, където завари две жени, заети с болничната документация.

— Добър ден — обърна се той към едната. — Търся доктор Гарнър. Бихте ли ми казали къде мога да го намеря?

— Нямаме тук доктор Гарнър, сър.

— Така ли?

— Всъщност имахме. Преди време, когато започвах тук. Доктор Джоузеф Гарнър.

— Това трябва да е той — рече Ник.

— За съжаление той отдавна вече не е между нас.

— Знаете ли къде отиде?

— Не, вие не ме разбрахте. Той вече не е между нас. Той почина.

— Почина ли? Как така?

Сестрата се поколеба за момент.

— Застреляха го. Това е всичко, което знам.

Пред полицейската станция Ник откри един заместник-шериф, зает с миенето на бял шевролет блейзър. Не беше полицейска кола, заместник-шерифът разполагаше с достатъчно време да измие собствената си кола и да си приказва с ченгето от големия град. Човекът знаеше всичко за смъртта на доктор Джоузеф Гарнър.

Той насочи силната водна струя към страничното стъкло.

— Доктор Гарнър ли? О, това беше много откачена история. Нашият град е много спокоен. Най-много някое скарване между сезонни работници. Нали знаете, когато създават неприятности, просто ги отпращат.

Водата забарабани по вратата на шевролета.

— А Гарнър? Какво се случи с него?

— Както казах, много странна история. Връщал се пеша у дома след работа… Той и жена му живееха на няколко преки от клиниката. Някой просто минал с колата си край него и го застрелял.

— Просто минал край него? — смая се Ник. — Това Тук да не е Оукланд?

— Именно. Нали ви казах, че беше много странна история.

— Какво оръжие?

— 38 калибър. Така и не го открихме.

Той насочи маркуча към колелата, водата забръска мръсотията по тасовете.

— Имаше ли заподозрени?

— Не. Нито заподозрени, нито мотив. Неразрешен случай.

— Жена му беше ли заподозряна?

Шерифът спря водата и изгледа удивен Ник.

— Тук веднъж идва едно друго момче от Фриско, преди около година. Той ми зададе същия въпрос. Какво става всъщност?

— Рутинна проверка — отвърна Ник, което на езика на полицаите означава „не е твоя работа“.

— Да, и той така каза, рутинна проверка. Ето че вече ставате две момчета, които говорят за проверка.

— Помните ли името му?

Шерифът се замисли за момент, после поклати глава.

— Не.

— Ако ви го кажа, ще го познаете ли?

— Знам ли — той, отново пусна водата и насочи струята към задните колела.

— Нилсен?

— Хм, май че точно така беше.

— Беше ли заподозряна жена му?

Ченгето поклати глава.

— Не. Имаше приказки. Но мисля, че не се узна нищо с положителност.

— Какви приказки?

— Приятелка.

— Той е имал приятелка?

— Не той. Тя. Но както казах, не се узна нищо.

Той спря водата и започна да навива маркуча. Шевролетът блестеше от водните капчици.

— Благодаря — рече Ник.

— Надявам се, че ви помогнах.

— Помогнахте ми — кимна Ник. — И то как.

Странен шум нарушаваше тишината в къщата на Катерин в Стинсън Бийч. Шум, също толкова равномерен и ритмичен като прибоя. Идваше от лазерния принтер на текстообработващата система, който сипеше страниците на книгата й.

Уредът работеше толкова тихо, че Ник го чу едва когато влезе вътре. От Катерин нямаше и следа, но някой бе извадил първата купчина напечатани страници от кутията. Ник вдигна горния лист. Беше титулната страница. „Стрелецът“ от Катерин Улф.

— Харесва ли ти заглавието?

На вратата стоеше Катерин.

— Много… увлекателно…

— Готова е. Книгата е готова.

Ник прелисти страниците.

— И как свършва?

— Нали ти казах. Тя го убива. — Катерин загаси цигарата си. — Сбогом, Ник.

— Сбогом ли?

— Завърших книгата. — Думите й не произведоха никакъв ефект върху Ник. Беше застинал насреща й. — Не ме ли чу?

Ник не даде никакъв знак, че е чул. Взираше се в Катерин. Търсеше по лицето и някакъв сигнал.

— Твоят герой е мъртъв, Ник. Това означава сбогом. — Тя тръгна към терасата. — Какво искаш, Ник, цветя ли? Ще ти изпратя един екземпляр с автограф. Така добре ли е?

— Това какво е? Някаква тъпа шега, може би? — На устните му се появи предпазлива усмивка. — Пак ли игри?

— Игрите приключиха. Ти беше прав. Това беше чукането на века, Стрелецо.

— За какво по дяволите говориш?

От вътрешността на къщата някой извика:

— Катерин?

Беше старчески глас, глас на възрастна жена.