Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

— Нима си направила и това! — той продължаваше да не й вярва.

— Точно така. Ти все още мислиш, че убивам хора, нали? — Ник не мислеше, че тя убива хора. Той не искаше да вярва, че тя е способна на това.

— Не — каза той спокойно.

— Лъжец — извика тя, завъртя се на токчетата си и заслиза по тъмната стълба със самочувствието и стила на манекен за висша мода.

Освобождаването от служба си има и своите предимства, размишляваше Ник, докато чакаше с колата си на Бей Бридж, между другото и заради това, че на главата ти не са струпани цял куп престъпления. Обикновено той и Гюс работеха над пет-шест убийства едновременно, стараейки се да запазят в главата си всички детайли. Сега, в психо-отпуск, Ник можеше да се посвети изцяло на един-единствен случай, и то на оня, който го интересуваше най-много. Трябваше да разгадае объркания живот на Катерин Трамел. Вече не ставаше въпрос дори за Джони Боз. Сега Ник искаше да разгадае нея, да отдели лъжите от истината, фактите от фикцията.

И ето тази сутрин той отново измина пътя до Бъркли, паркира в Банкрофт и тръгна към кампуса. Пред внушителната сграда на Дой Мемориъл Лайбръри налетя на едно местно ченге, което му обясни, че университетската служба за сигурност се помещава долу, в Колтън Хол.

Дежурният там беше мъж на средна възраст, бивш полицай, който би прекарал по-голямата част от сутринта, отегчавайки Ник с истории от времето си в полицията на Олбани, ако той не му бе обърнал внимание на спешността на своята мисия. Обърна се към него като към съучастник.

— Трябва да се върна във Фриско с досието, иначе лейтенантът ще ме изрита. Нали знаете как е.

Възрастният човек се усмихна.

— И още как. По мое време имаше и по-лоши ритници, така да знаеш.

После го поведе към помещението с архива на полицейската служба. От пода до тавана там се трупаха папки със случаите от по-новата история на Калифорнийския университет. Между рапортите за откраднати пликчета и пиянства с бира, се намираха и документите за по-сериозните произшествия.

— Откъде казахте, че сте?

— Отдел „Убийства“.

— Момчетата от „Убийства“, които съм срещал, бяха все лудя глави. И вие ли сте такъв?

— Не — каза Ник.

— Приятно ми е да го чуя — мъжът спря и изтегли от рафта пожълтяла папка. — Ето това е. — Той погледна вътре. — Тъй да се каже…

— Как така „тъй да се каже“?

— Тук е имало рапорт за Лиза Хоберман от януари 1980 г. Но не е вътре. Няма го…

— Няма ли го? Това тук какво е? Обществена библиотека? — попита остро Ник.

Ченгето го изгледа подозрително, досещайки се, че може би все пак си има работа с някоя от онези луди глави.

— По-спокойно, мой човек.

— Кой го е взел?

— Един от вашите. Някакъв Нилсен.

Ник изтръгна папката от ръцете му и прочете: Заето от детектив М. Нилсен от Полицейското управление на С. Ф., Вътрешен отдел, 19.11.1990 г.

— Познавате ли го? — попита полицаят.

— М-да — проточи Ник. — Познавам го.

— Е, тогава му кажете, че си искаме документа. Държи го вече цяла година.

— Да — обеща Ник, — непременно ще му кажа.

Хаосът в главата на Ник придоби застрашителни размери и той спешно се нуждаеше от порядъчна доза бистър ум, предписана от доктор Гюс Моран. Обади се на партньора си от една телефонна кабина край кампуса и си уговориха среща в Сан Франциско. Понеже им трябваше приятно и дискретно място, избраха мъгливия кей номер 7, южно от Маркет и Ембаркадеро.

Те закрачиха по дългия пуст док и още веднъж прехвърляха фактите.

— Значи Нилсен е имал документи за нея? И какво от това? Ти не знаеш какво по дяволите е имало вътре — не вярваше Гюс.

— Катерин ми каза какво е имало вътре.

— Ако е казала истината! — напомни Гюс.

— Не разбираш ли, Гюс, ако Бет наистина е убила Джони Боз, за да натопи Катерин, никой не е трябвало да знае какво се е случило в Бъркли, та макар и толкова отдавна. Но Нилсен е надушил. И това недвусмислено дава мотив на Бет да го ликвидира.

— Да — заклати глава Гюс, — но как по дяволите го е надушил Нилсен? Ако наистина е било така…

— Той беше от Вътрешния отдел. Може би от самата нея.

Гюс се замисли. Нещо в тази история не му харесваше.

— Е, да, но Бет Гарнър не е тази, която си има работа със закоравели убийци. Твоята приятелка напротив наистина е отворила сърцето си за някои от тях.

— Тя е писателка — възрази Ник неуверено. — Това й е работата. Проучвания.

— Твоето обяснение, драги, ми се вижда умряла работа — заяви Гюс. — Поне засега. Може би ще си облекчим живота, ако намерим някой, който знае какво по дяволите се е случило тогава в Бъркли. Трябва да има някой, който знае.