Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

Лотусът пое по Телеграф Хил, най-високата точка на ситито, толкова стръмен хълм, че някои от улиците му са чисто и просто дълги бетонни стълби. Ник здравата пришпори мустанга, заби в пода педала на газта и подкара по стъпалата. Той бързаше към една стратегически важна точка на върха на хълма, тясна права отсечка, където щеше да пресече пътя на другата кола.

Мустангът подскачаше по стълбите, ауспухът и заглушителят дрънчаха в земята, всеки шев на рамата пукаше, но мощният мотор все пак изведе колата до края на стълбата. Там Ник зави наляво, към Кърни.

Сега светлините на лотуса бяха право пред него, също като в игра на хлапета, но с два мощни автомобила. Ник натисна газта и полетя срещу лотуса. В последния момент тя загуби самообладание и опита да свърне встрани по тясната улица, но нямаше къде. С виещ мотор колата излетя над ръба на строителния изкоп за новия Москоне Сентър, преобърна се два пъти и се приземи на покрива си. Свършено бе с лотуса. И с Рокси също, както установи Ник няколко секунди по-късно. Беше се свлякла и висеше от отворената врата със счупен врат. Недалеч вече виеха полицейски сирени.

Ник Кърън се справи образцово с ролята на порядъчен гражданин, даде показания пред един полицай, който старателно ги записа в своя доклад и после му ги поднесе за подпис.

И все пак не беше обикновена злополука. Обикновените транспортни злополуки не се радват на вниманието на детективите Съливан и Морган от Вътрешния отдел или на лейтенант Уокър, шефа на отдел „Убийства“.

Уокър грабна показанията от ръцете на Ник и ги размаха под носа му.

— И тази глупост ти наричаш показания? И наистина смяташ да ги подпишеш?

— Защо не? — Ник пъхна цигара в устата си, запали я и размаха клечката. — Защо да не подпиша? Беше нещастен случай.

Уокър перна с ръка листа, сякаш искаше да накаже думите, които стояха там.

— Значи, ако съм те разбрал ясно, Кърън, ти без от каква особена причина се разхождаш из Норд Бийч и тази кола не иска да ти направи път. И после ми разказваш, че било злополука.

— Ами виж, Фил, аз наистина не мисля, че тя искаше да скочи долу…

— Дайте ми го за минута — намеси се Съливан.

Уокър го отстрани.

— Не ме разигравай, Ник — каза той спокойно. — Нямам причини да ти слагам примка на шията.

Съливан отново се намеси.

— Пълното име на загиналата е Роксана Харди. Последен адрес — някаква дупка в Кловърдейл. Не е задържана, не е осъждана, съвсем нищо. Колата е регистрирана на името на Катерин Трамел… — той шумно затвори бележника си. — Светът е малък, а, Кърън?

Уокър погледна Ник, като че иска тук и сега да му види сметката.

— Значи я познаваш?

Ник вдигна рамене.

— Гюс и аз говорихме с нея в къщата на Трамел. Записахме името й и това бе всичко.

Уокър беше на косъм от избухването.

— Ти й записваш името и ето че след това идва невероятната изненада — тя се засилва с колата си към пропастта и предава богу дух пред очите ти. Това ли се опитваш да ми пробуташ? Искаш да ти вярвам!

Ник хвърли фаса в калта.

— Това е всичко, което знам.

— Тогава върви по дяволите! По дяволите, Ник! — Уокър се отдалечи гневно, но после спря и прибави: — И да знаеш, че сам си го направи. Съвсем сам.

— Знам това, лейтенант.

— Казах ти да стоиш далеч от Трамел. Това беше заповед.

— Да, но не ми каза да стоя далеч от колата й.

— Задник! — изръмжа Уокър.

— Вие явно вече сте загубили контрол над себе си, Кърън — каза Съливан. — Бих искал да дойдете утре сутрин в девет в кабинета на доктор Гарнър.

— А така ли? И на кого, братлета, смятате да продадете този път експертизата ми? На „Нешънъл Инкуайър“ ли?

Двама служители от моргата измъкнаха трупа на Рокси от колата. Мъртвите й, невиждащи очи бяха широко отворени и гледаха право към Ник.

Ник си легна рано, трезв и сам, и изглеждаше отпочинал и овладян, когато на другата сутрин се озова в полицейското управление. Бет го очакваше в стаята за разпити, но не беше сама. До нея на масата седяха двама мъже, единият, дребен с оредяла коса, приличаше на счетоводител. Другият имаше сребристобяла коса и доста лъскав вид, зъбите му явно бяха поддържани, а на китката му проблясваше скъп „Ролекс“. Ник не беше срещал още холивудски агент, но точно така си представяше подобен тип. Обаче двамата мъже бяха психиатри, едри риби, поканени, за да му устроят психосеанс трета степен.

Достатъчен му бе един поглед към тях, за да усети как гневът се надига в него и самообладанието му се стопява.