Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

Никой не отвърна на чукането. Той отвори колебливо вратата.

— Катерин?

Никакъв отговор.

Вътре беше тъмно, всички завеси бяха спуснати пред ослепителната белота на мъглата. Къщата изглеждаше завладяна от тъга и изпълнена с такава плътна тишина, та му се стори, че може да я докосне с ръце.

Ник спря в тъмния коридор и се ослуша. Тишината нарушаваше един-единствен звук, леко скърцане на всеки няколко секунди, равномерно като хода на часовник. Той тръгна през коридора по дирите на шума, спирайки на всеки няколко крачки, за да се ослуша.

Катерин седеше в люлеещия се стол в ъгъла на хола и го поклащаше плавно напред-назад. Тя погледна Ник с големи, зачервени очи. Косите й бяха разбъркани, страните й хлътнали. Очевидно не беше спала, а лицето й беше мокро от сълзи.

Тя отклони поглед от него й заговори колебливо. Самоувереността, хладнокръвното й спокойствие и невъзмутимост бяха изчезнали, заместени от угризения и тъга.

— Когато вчера ти си тръгна, аз се върнах в къщата. Тя ме изгледа толкова странно. Излезе веднага след теб. — Катерин прокара пръсти през разбърканите си коси. Сетне поклати бавно глава. — Не трябваше да й разрешавам… не трябваше да я оставя да гледа онази нощ. Но тя искаше да ме гледа. Казваше, че иска винаги да ме гледа. През цялото време.

Тя отново се обърна към него, изгледа го със същия поглед, който той бе забелязал при първата им среща.

— Тя се е опитала да те убие, така ли, Ник?

Той не отговори веднага.

— Харесваше ли ти да те гледа?

— Да не мислиш, че аз съм й казала да те убие.

Той беше стигнал до извода, че вече знае отговора на този въпрос. Поклати глава.

— Не, не мисля, че имаш нещо общо с това.

Катерин погледна към океана.

— Всеки, когото обичам… умира.

Ник се наведе над нея и сложи ръце на раменете й, мачкайки ги със силните си пръсти. Тя потрепери от докосването му. Ръцете му се плъзнаха надолу, отвориха блузата й, погалиха нежно гърдите й.

— Аз не съм мъртъв — каза той.

Катерин се потърка в ръката му като котка.

— Моля те — прошепна, — моля те, прави любов с мен.

Единствената светлина в хола идваше от камината. Проливен студен дъжд, връхлитащ откъм океана, плющеше по покрития с шиндел покрив на къщата и обливаше прозорците. Любовта им беше страстна както преди, но без болка и лоши игри. Беше упоителната, хармонична любов между двама, които се обичат, а не дива схватка на еротични съперници.

Катерин се сгуши в ръцете му, доволна, но и обзета от меланхолията, която понякога идва след любовния акт заради връщането в реалния свят. Тя мълча дълго, после прошепна:

— За какво мислиш?

— Мислех… мислех, че не съм прав.

— Не си прав?

— За теб. За Рокси.

— Рокси?

Той я целуна леко по челото.

— Мисля си, че може би тя го е убила.

Катерин трепна.

— Да е убила Джони? Защо? За да ме засегне? Тя не би направила такова нещо. Тя ме обичаше. Тя никога не би ми направила нищо лошо, никога…

— Ревнуваше те от мен. Може да те е ревнувала и от Джони.

— Не — каза твърдо Катерин. — Това не беше в стила й. Тя никога не ревнуваше. Поне преди теб. Това я възбуждаше.

— Жалко, че не можем вече да я попитаме.

Катерин се обърна, главата й остана на рамото му, косите и се пръснаха по гърдите му.

— Не ми върви с жените…

Ник се подсмихна.

— И на мен. Поне досега.

Тя не обърна внимание на закачката му.

— Имаше едно момиче в колежа… веднъж спах с нея… — Катерин сложи ръка на устата си, като че искаше да си попречи да продължи.

— И какво се случи — попита Ник. — Какво направи тя? Неприятности ли имаше?

Тя поклати глава.

— Това момиче се побърка по мен. Непрекъснато ми правеше снимки. Боядиса си косите като моите. Обличаше се като мен. Непрекъснато ме преследваше. Лиза коя беше… Лиза Оберман — тя потръпна при спомена. — Беше ужасно…

Ник погали косите й.

— Нали каза, че няма да правиш признания?

Катерин го погледна в очите.

— Никога не съм го правила. Никога досега.

Когато се събуди, слънцето вече грееше в прозореца. Беше сам и името Лиза Оберман бръмчеше упорито из главата му като муха в буркан. Огледа се за някаква бележка от Катерин, но не откри нищо. Полежа съвсем тихо и се ослуша. Никакъв шум не идваше от къщата, само вълните се разбиваха неспирно в брега.

Той стана, облече ризата и панталона си и тръгна да я търси. Тя не беше в къщата, не беше и на верандата, бдяща над вълните. Лотусът стоеше на входната алея. Катерин трябваше да е някъде наблизо.