Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

Кловърдейл не е най-скучният и невзрачен град в Северна Калифорния, но с положителност може да претендира за място сред първите десет от тази категория. Той се намира в окръг Сонома и е последното голямо населено място преди Мендосино. За разлика от другите градове в този район като Гейсървил, Хелдсбърг и самия Сонома, Кловърдейл няма абсолютно никакви забележителности.

Окръг Сонома е прочут винарски край. Много от градовете и селата притежават онази неуловима европейска атмосфера, която отличава винарските райони. Но в Кловърдейл не отглеждат лозя. Там се произвеждат предимно млечни продукти и единствената особеност на града е фактът, че шосе номер 101, лишената от всякаква прелест северо-южна артерия на щата, е и централна улица на града. Около него се нижат, паркинги за тирове и места за бърза закуска, павилиони за стриптийз и мотели.

Изобщо Кловърдейл изглеждаше най-невероятното място за убийство, поне за такова ексцентрично убийство, каквото Гюс твърдеше, че е надушил.

Ник вече навлизаше в града, когато се сети, че съвсем наскоро е чул да се споменава Кловърдейл. Беше през нощта на опасния му дуел с Рокси. Един от Вътрешния отдел беше идентифицирал Рокси като Роксана Харди. Ник почти чу гласа на Съливан: „Последен адрес — някаква дупка в Кловърдейл. Не е задържана, не е осъждана“. Това внезапно и непредвидено пътешествие в Сонома трябва да беше свързано с нея.

Ник завари Гюс пред полицейската станция на главната улица. Облегнат на смачкания калник на огромния си стар кадилак, той гризеше една мазна фахита, купена от крайпътен павилион в хубавия център на Кловърдейл.

— Добре, че дойде, момчето ми — Гюс Моран смачка мазната хартия от сандвича и я захвърли. Не че не го бе грижа за чистотата на Америка. Просто мислеше, че за Кловърдейл отдавна вече е късно.

— За какво става дума, Гюс? За какво, освен за Рокси?

Гюс вдигна показалец като гимназиален учител.

— Какво проницателно момче имам за партньор. Сам ли се сети за всичко, мъничкият ми?

— За всичко освен за това, какво по дяволите правим тук.

— Чакай да позная, момчето ми. Обзалагам се, че си прекарал миналата нощ в чукане на онази Катерин Трамел, нали така? Е, докато ти си чукал нея, аз бях в управлението и чуках въшливия компютър, обаче открих разни неща. Информацийки, които не са за теб, но хайде от мене да мине. Реших, че ще ти бъде вместо прощален подарък.

— Прощален ли? Къде отивам?

— Ще видим, Ник, веднага след като тази сбъркана дама ти забие едно хубаво остро шило за лед в гърлото. На небето ли, в ада ли, не ме питай. Но мога да погадая.

— Ти днес май си в настроение, Гюс.

— Да, това е нещо, което жените много харесват у мен — чувството ми за хумор.

Той тръгна по стъпалата на полицейската станция.

— Хайде, Ник, да не караме любезните полицаи да ни чакат.

Оказа се полицайка, сержант Джанет Кушман с нейната служба за младежката престъпност в района на Кловърдейл.

— Най-ужасното нещо, което се е случвало при нас — каза тя. Преди случая Роксана Харди всички младежки престъпления бяха кокошкарски истории — разходки с крадени коли, обири на автомати за шоколад и разни такива. Все в стила на петдесетте… — Ник и Гюс кимнаха с разбиране. Спомниха си своята собствена младост. — Този случай беше причината да се създаде моят отдел. Когато Роксана Харди уби своите братя, всички бяха сигурни, че Кловърдейл ще бъде залян от вълна на младежка престъпност, и така започнахме. Обаче не последваха други убийства. Най-често си имаме работа с изнасилвания.

— Бихме ли могли да видим досието, сержант?

Джанет Кушман вече се беше погрижила за това.

Тя им го подаде през писалището.

— Заповядайте. Но не може да го снимате без разрешение на шефа.

— Няма проблеми — обеща Ник.

Първото, което извади от сивата папка, беше черно-бяла моментална снимка на две малки момчета, легнали в нещо като мръсна локва в един двор. При по-внимателно вглеждане локвата се оказа кръвта на момчетата, по чиито тънки вратлета можеха да се различат зеещи рани от бръснач.

Ник имаше много опит с трупове, а също и с безпощадните гланцирани фотографии на жертвите. Но в тази снимка имаше нещо, от което му се повдигна. Беше бруталността на сцената: дете срещу дете в тиха градинка. Жертвите бяха на около седем и девет години. Имаше и снимка на Рокси, но тя не беше от полицейския фотограф, а от семеен албум — момиче с плитки и с шини на зъбите се усмихва дръзко в обектива.