Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

Катерин посочи на Хейзъл лотуса, паркиран пред къщата.

— Миличка, защо не се разположиш в колата? Ей сега ще дойда.

— Окей. Довиждане, Стрелецо — рече Хейзъл любезно.

Ник изчака да се отдалечи достатъчно и се обърна към Катерин, клатейки глава.

— Ти наистина си падаш по убийци, а? Знаеш ли, че Рокси…

Катерин го прекъсна.

— Естествено, че знаех.

— И това не ти пречеше? Или може би я правеше още по-екзотична в очите ти. По-желана?

— Знаеш много добре, че пиша за необикновени хора.

— Едно е да пишеш — каза той, — но да ги каниш в леглото си е съвсем друго нещо.

— Понякога моето проучване ме сближава с тези необикновени хора. Случва се, нали знаеш.

— Случва се, по дяволите.

— Случи се и с теб.

— Не е същото.

— О, хайде сега… Ти беше очарован от, мен. Аз съм очарована от убийците. Да убиваш не е като да пушиш. С това не може да се престане.

— Какво по дяволите искаш да кажеш?

Тя го целуна по бузата — топла, направо съпружеска целувка.

— Трябва да вървя. Обещах на Хейзъл да я върна у дома преди шест. Тя страшно обича криминалната хроника.

— А, така ли? Може би се надява да види някой познат…

— Не мога да говоря сега с теб — каза Катерин и тръгна към колата.

— В Бъркли не е имало Лиза Оберман по твое време — подхвърли той зад гърба й.

Тя се закова на място.

— Какво си правил? Шпионираш ли ме? Защо?

— Проучване — отвърна Ник.

Катерин се вмъкна зад волана на лотуса и запали. Стъклото се спусна беззвучно.

— Нямаше Оберман, така ли?

— Точно така.

— Е, тогава защо не опиташ с Лиза Хоберман.

Тя включи на скорост, форсира мотора няколко пъти и се засили надолу по улицата.

Телефона вдигна същата жена. Тя го позна, той нея също, но и двамата се направиха, че се чуват за пръв път. Обаче нейният глас бе изпълнен с триумф — той беше допуснал грешка, точно както тя предположи. Оберман, Хоберман — грешка, каквато често се случва, и все лак тя чувстваше възвишено удовлетворение.

— Да, има Хоберман, Лиза, от септември 1979 до май 1983 година.

— Добре… — Ник запуши едното си ухо заради шума на улицата. — Дайте ми всичко, което имате.

— Искате ли оценките?

— Всичко друго, само не тях.

— Мога да ви кажа къде е живяла, кои курсове е посещавала… друго като че ли няма…

Ник действително не изпитваше любопитство към бележките на Лиза Хоберман, не му трябваше и адресът й отпреди десет години. Имаше нещо обаче, което би могло да му свърши работа, един деветцифрен ключ за живота на всеки американец.

— Имате ли номера на социалната й осигуровка? — попита той.

— Да — студентката му продиктува номера и той го записа в бележника, който държеше в задния джоб на панталона си.

— Много съм ви задължен — каза той накрая.

Окачи слушалката, излезе от телефонната кабина и спря за момент, обмисляйки следващата си стъпка. Искаше да научи повече за Лиза Хоберман и знаеше къде може да получи тази информация. Проблемът се състоеше в това, че нямаше достъп до компютрите в полицейското управление. Сигурен беше, че компютърният му кодов номер вече е невалиден, а и да не беше, той не можеше да рискува да остави името си. Всеки, който се включваше в системата, биваше регистриран. Трябваше му съучастник, който може да си държи езика зад зъбите.

Най-близкият до ума кандидат беше Гюс Моран, но въпреки всички ругатни, които Ник изрече в телефона, никой отсреща не вдигна слушалката. Той напусна телефонното си убежище и провери във „Фургона“ и „Макс“, обаче и на двете места не откри Гюс.

Това означаваше, че трябва да опита резервния вариант. Андрюс му беше помагал вече, може би щеше да го стори още веднъж. Това едва ли щеше да го очарова, но Ник реши, че случаят си заслужава да опита.

Андрюс беше в „Тен-Фор“ в компанията на две ченгета, които Ник не знаеше по име. Те не бяха от отдел „Убийства“ за щастие и едва ли щяха да се почудят на внезапния му интерес към Андрюс. Обаче Ник можеше да се обзаложи, че са в течение на собствените му проблеми.

Той успя да отведе Андрюс достатъчно далеч от пиещите му приятели.

Сам, ще ми направиш ли услуга…

В помещението на отдел „Убийства“ нямаше жива душа, което бе добре дошло и за двамата. Затаил дъх, Андрюс се промъкна като взломаджия през големия, тънещ в безпорядък офис и запали само една лампа.

— Трябва да съм откачил напълно — замърмори той. — Това може да ми струва един ритник в задника… Да ти давам информация… точно на теб, дето дори не трябва да припарваш тук. В тази проклета сграда…