Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

Водата от крана беше леденостудена. Той намокри сплъстената си от пот коса и в главата му веднага се проясни.

Зад него един глас произнесе съвършено спокойно:

— Ако не се махнеш от нея, ще те убия!

Прозвуча съвсем делово. Рокси явно говореше напълно сериозно.

Ник надигна глава към образа й в огледалото.

— Кажи ми, Рокси, като мъж на мъж… — той се обърна към нея. Тя не си направи труда да погледне към гениталиите му. — … кажи ми едно. Това е най-страхотната жена, която съм чукал, ти как мислиш?

— Отвращаваш ме — каза тя и се обърна.

Ник се изсмя.

— Аз да те отвращавам? — той поклати глава, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Харесва ти да гледаш, нали? Откога си тук, Рокси?

Рокси се втренчи с погнуса в него.

— На нея й харесва да гледам.

— Ти само изпълняваш заповедта, така ли, Рокси?

— Върви по дяволите — каза тя и излезе.

Ник се върна в леглото. Катерин се раздвижи в просъница, потърка се в него, погали го с тялото си като котка.

— Ники — измърмори като дете, което се успокоява, произнасяйки името на баща си.

Когато Ник се събуди за втори път този ден, Катерин беше изчезнала. Стаята беше подредена, ясна дневна светлина нахлуваше през големите прозорци. На възглавницата имаше бележка: „Брега. К.“

Ник взе дълъг горещ душ, облече се, метна се в мустанга и потегли бавно към Стинсън Бийч. Чувстваше се бодър и силен, както е само след страстна любовна нощ. Изпитваше обаче и едва доловимо безпокойство, защото не знаеше какъв прием го очаква.

Катерин беше навън, гледаше както обикновено към океана.

— Добро утро — каза той.

Тя му кимна, сякаш е случаен познат. Ник погледна към къщата и видя зад една завеса силуета на Рокси.

— Струва ми се, че не й се отразяваше добре.

— Кой и на кого?

— Ние. На Рокси.

— Тя ме е виждала да се чукам с много хора — Катерин спря за момент и прибави след малко. — И няма никакво „ние“.

— Откъде знаеш? Може би тя мисли така. Може би е видяла нещо, което никога преди не е виждала.

Катерин се обърна да го погледне, очите й блестяха особено.

— Рокси е виждала всичко.

Ник се усмихна.

— И аз мислех, че съм виждал всичко.

Усмивката и стана по-мека, малко по-мила.

— Мислиш ли, че беше толкова върховно?

Ник пак се усмихна.

— Както вече съобщих, беше чукането на века.

— Похвали ли се вече на твоите приятели?

— Не, на твоята приятелка Рокси.

— И тя как го прие?

— Не подскочи от радост. Ти какво мислиш за тази нощ?

— Мисля, че беше доста добро начало.

— Само това ли? А с Рокси как е? Тя по-добра ли е?

Катерин се усмихна със знаещата си усмивка.

— Тебе Рокси май много те интересува. Искаш ли да я вземем с нас някой път?

— Била ли е с теб и Джони някой път — върна й го Ник.

— Не. Джони не я харесваше.

Ник се почеса по челото.

— И ето какво му се случи…

Катерин стана и тръгва по пътеката, която водеше надолу към брега покрай ръба на скалистия склон.

— Кажи ми, Ники — викна през рамо. — Страхуваше ли се миналата нощ?

Ник спря на пътеката.

— Нали в това беше тръпката? Това е част от играта, нали?

— Не трябва да играеш тази игра — каза сериозно Катерин и продължи надолу.

Ник я последва.

— Защо не? Играта ми харесва.

— Затънал си до гуша, Ник. Няма да свърши така, както си мислиш.

— Може би наистина съм затънал до гуша. И какво от това? Само така мога да пипна убиеца.

Тя поклати глава.

— Нищо няма да научиш от мен. Не признавам всичките си тайни само заради един оргазъм…

— Или два…

Тя се усмихна.

— Или два. Ти никога няма да научиш от мен нещо, което аз не искам да узнаеш.

Той я хвана за раменете.

— Напротив. И тогава ще те опандизя.

— Не. Ти само ще се влюбиш в мен.

— Аз вече съм влюбен в теб. — Тя опита да се извърне, но той я задържа. — И въпреки това ще те опандизя. Можеш да го напишеш в книгата си.

„Фургонът“ е кънтри бар на Четиринадесета улица и Валенсия, място с добър джубокс и евтина наливна бира, две неща, които го правеха любим пристан за Гюс Моран, когато биваше на каубойска вълна.

Ник Кърън откри партньора си на бара, надвесен над халба студена „Анкър Стийм“, спретнат в сини джинси, каубойска риза и съответната шапка, подобно на останалите гости в бара. За разлика от тях обаче, Гюс седеше сам, втренчен мрачно в чашата си.

Ник се намести на стола до него, взе шапката от главата му и я сложи на своята.

— Знаех си, че ще те открия тук.