Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

— Благодаря — прошепна тя. Обърна се отново към леда и заби шилото в него.

Ник извади две чаши от шкафа, сложи ги до нея, после се зае с бутилката.

— Колко плати на Нилсен за документите ми?

Катерин не го погледна.

— Това не беше ли полицая, когото пречука снощи, Стрелецо? — тя сипа по шепа ледени парчета във всяка чаша; взе шишето от ръката му и наля махагоновата течност върху тях.

— Мога ли да те помоля да не ме наричаш Стрелец?

— Как тогава да те наричам? — Тя помисли за миг, после сама си отговори. — Може ли Ники? Така харесва ли ти?

Ник Кърън отмести поглед встрани.

— Жена ми ме наричаше така.

Тя се усмихна знаещо.

— Знам, но ми харесва, Ники. — Произнесе името така, сякаш го изпробва на вкус и приучва езика си към тези звуци. После му подаде чашата. — Наздраве. Моите приятели ме наричат Катерин.

— А как те наричат адвокатите ти?

— Мис Трамел. А по-младите мисис Трамел.

— А Мани Васкес как те наричаше?

— Кучко, най-вече. Но ме обичаше.

За секунда в очите й се мярна следа от болка, но изчезна бързо.

— Нямаш ли кокаин? Обичам кокаин с „Джак Даниелс“.

— Кокаин ли? А кока-кола? В хладилника има пепси.

Катерин Трамел се усмихна и поклати леко глава.

— Обаче не е същото, нали?

— Искаш да кажеш, че не е истинското нещо. — Той се приближи до нея, телата им почти се докоснаха. Можеше да помирише парфюма й, усети дъха й върху лицето си. — Накъде отиваме, а? — попита спокойно. — Какво искаш от мен?

Лицата им сега бяха съвсем близо едно до друго. Тя вдигна поглед с полуотворени устни.

— Кажи: Какво искаш от мен, Катерин?

— Какво, по дяволите, искаш от мен, Катерин? — той се наведе да я целуне, но тя му се изплъзна.

— Виж, донесох ти нещо — каза приветливо, бръкна в чантата си и извади една книга. „Първият път“ от Катерин Улф.

Ник се взря в корицата.

— Благодаря. За какво е?

— За едно момче, което убива своите родители.

— Нима? И как?

— Те имат самолет. Самолетът експлодира. Той прави така, че да изглежда нещастен случай. Заблуждава всички и най-вече полицията, но сам знае. Това е неговата малка тайна.

Ник я изгледа бързо.

— И защо го прави?

— За да види дали ще мине номерът — обясни тя простичко. — Това е игра.

— Кога си я написала?

— Питаш ме дали съм я написала, преди да загинат родителите ми?

— Точно това имам предвид.

Тя разтърси златните си коси и остави чашата.

— Не, написах я години по-късно.

Почти не беше пила. Неговата чаша беше полупразна.

— Тръгваш ли си вече? Толкова бързо?

— Имам работа, Ники — усмихна му се тя. — Нали няма да престанеш да ме следиш само защото си в отпуск?

— В никакъв случай.

— Добре. Щеше да ми липсваш. — Тя тръгна към вратата. — Естествено, не бих искала да имаш неприятности.

— Ще рискувам — заяви той.

— Искам обаче да знам защо поемаш този риск. Ник й отвори вратата и тя заслиза по стълбите. Той се наведе над перилата и я погледна.

— Защо рискувам ли? За да видя дали ще мине номерът. Как върви новата книга?

— Почти сама се пише — отвърна тя мимоходом. После спря и вдигна глава. — Ще изляза към полунощ, в случай че решиш да ме следиш.

— Тогава спести ми труда и кажи къде ще ходиш.

— Ще бъда в клуба на Джони.

— Значи ще се видим там — каза той, прибра се и затвори вратата.

Долу Катерин срещна Гюс, който тъкмо влизаше в сградата. Той така се изненада, че се отдръпна театрално от пътя й.

— Здрасти, Гюс — каза тя бодро и се шмугна край него.

Полицаят се загледа, мрачно подпре й.

Докато Гюс изкачваше, лъхтейки и пуфтейки, трите етажа, Катерин Трамел вече беше изчезнала с лотуса си. Кърън още стоеше до прозореца.

— Прощавай, че питам, синко, пък и не искам да се бъркам — каза Гюс на вратата, — но току-що срещнах онази зловеща курва по стълбите и не мога да се отърва от въпроса защо така си се вторачил в задника й.

Ник продължи да гледа улицата.

— Тя иска да играе — каза той повече на себе си. — Е, добре. Аз мога да играя.

— Всеки, с когото си играе тя, свършва в моргата, Ники.

Ник кимна пред себе си и се сети за жена си, Синди. Спомни си как умря в леглото, отровена от собствената си ръка, защото не можа да се примири със саморазрушението на мъжа, когото обичаше.

— Чу ли? Казах…

— Чух какво каза, Гюс.

— Разбираш ли какво имам предвид? Разбра ли? Моля те, Ник! Не играй с нея. Не можеш да спечелиш срещу такава вещица. Всеки, с когото се чука, умира. Разбираш ли?

Ник Кърън отмести поглед от празната улица и се обърна към партньора си.