Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

— Не думай!

— Тя го е пречукала. Това е част от играта й.

— Играта й? Първо твърдиш, че е купила досието ти. Сега пък, че е пречукала Нилсен. Бъди така добър и я забрави, моля те. Върви някъде. Върви на плаж. Понечи се на слънце. Зачеркни я от системата си.

— Не вярваш, а? Тя е знаела, че никой няма да повярва. — Той се усмихна и кимна на себе си. — Наистина й се възхищавам. Измислила го е също така хубаво, както смахнатите си книги. Планирала е всичко това с подробности. Знаела, че аз ще кажа, че тя го е убила. Знаела е, че никой няма да повярва.

Уокър го изгледа с нещо като съжаление.

— Тя ще те побърка, Ник. Махни се от пътя й.

— Хей — каза жизнерадостно Ник. — Няма проблеми. Нали съм в отпуск? Не ме е грижа за нищо на този свят.

Ник не се забърка в нищо почти петнадесет минути — толкова му трябваха, за да си проправи път през задръстването от управлението до дома си. Неприятностите, под формата на Катерин Трамел, го очакваха на стълбите пред блока, черният й лотус беше паркиран до бордюра.

— Чух какво се е случило — каза тя с усмивка, която можеше да мине и за подигравателна. — Бива ли така? Стрелец без пистолет!

Ник не беше в настроение да го вземат на подбив. Той изобщо рядко биваше в настроение да го вземат на подбив.

— Ти пък откъде знаеш?

— Имам адвокати. Те имат приятели. Аз имам приятели. С пари човек може да си купи много адвокати и приятели.

— Е, аз не разбирам. Нямам пари. А Гюс е единственият ми истински приятел.

Тя вдигна рамене.

— Аз не говоря за истински приятели… Защо не ме харесва Гюс?

Ник се засмя.

— Гюс ли? Гюс не те харесва, защото смята, че ми се отразяваш зле. Той вероятно има право. Аз обаче те харесвам. Харесвам неща, които ми се отразяват зле.

— Да?

— Да. Ще се качиш ли да пийнем нещо?

Тя погледна изящния платинен часовник на китката си.

— В девет сутринта? Не е ли малко рано?

— Толкова отдавна съм на крак, че вътрешният ми часовник показва почти пладне. Идваш ли, или не?

Тя му хвърли своята объркваща усмивка.

— Мислех, че никога няма да ме поканиш.

— Значи не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш.

Влязоха в сградата и се заизкачваха по тъмното мръсно стълбище към третия етаж. Катерин вървеше напред и му говореше през рамо.

— Ами уча се. Уча всичко за теб. Съвсем скоро ще те познавам по-добре от всичките ти приятели. По-добре от самия теб.

— Казах, че Гюс е единственият ми приятел и ме познава по-добре, отколкото му се ще, обзалагам се в това. А ти не бъди толкова уверена в аналитичните си способности. Никога няма да ме разгадаеш напълно.

— Така ли мислиш? Защо не?

Спряха пред очуканата врата на жилището му и той затърси ключа в джобовете си.

— Никога няма да ме разгадаеш, понеже съм напълно…

Катерин произнесе следващата дума заедно с него:

— … непредсказуем.

Ник се опита да не гледа мрачно, а Катерин да не се разсмее на предсказуемостта му. Той отключи и я покани вътре.

Минута, две тя постоя мълчаливо в средата на големия, скосен в ъглите хол, огледа голите стени, малкото мебели, липсата на всякаква лична нотка, която прави от едно помещение истински дом.

— Доста неприветливо е тук — каза тя най-сетне.

— Ами аз също не съм приветлив човек — отвърна той рязко.

— Знам. Стаята твърде ясно отразява личността ти. Мислех, че ще се опиташ да я скриеш.

— Не искам да заблуждавам никого — извика Ник от малката кухненска ниша до входната врата. Той се появи под свода с неразпечатана бутилка „Джак Даниелс“ в ръка.

— „Джак Даниелс“ става ли? Трябва да става, защото нямам друго.

— Чудесно.

— Лед?

От камерата на хладилника той извади леден блок и го хвърли в мивката. После изрови от едно чекмедже шило за лед, съвсем като онова, с което бяха видели сметката на Джони Боз.

Катерин го погледна с вдигнати вежди.

— Очаквах те! — вдигна той шилото като трофей. — Направо от универсалния магазин. За долар и шейсет и пет.

Беше предизвикателство и тя го прие. Взе шилото и го претегли с ръка като експерт. Сетне прибави хладно.

— Дай на мен. Харесва ти да гледаш, нали?

Без да изчака отговора му, тя се обърна и започна да разбива леда. Ник се облегна на стената на тясната си кухня, запали цигара, вдишвайки дълбоко, сякаш може да е за последен път.

— Казах ти, че пак ще започнеш да пушиш. — Той усети усмивката й. Ледени парчета летяха на всички страни. — Може ли една и за мен?

Ник сложи между устните й своята цигара, за себе си запали нова.