Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

— Ще дойда, Съливан, само за да ви докажа, че винаги сътруднича на представителите на закона като съзнателен гражданин.

— Чудесно.

— И за да ви докажа, че не съм убил, оня там, оня… — той кимна към трупа на Нилсен — … оня офицер.

— Нищо не би ме зарадвало повече, Кърън — отвърна Съливан, но никой не му повярва.

Заведоха Ник в стаята, в която разпитваха Катерин Трамел. Уокър, Талкът и Гюс Моран седнаха, но далече от масата, на заден план, докато Съливан и Морган окупираха центъра и взеха на мушка Ник, Започна представлението на Вътрешния отдел.

— Ти не обичаше Марти Нилсен, нали, Кърън? — започна Морган, сякаш хвърли някакъв сензационен аргумент в разгорещени дебати.

— Това беше всеизвестно. Обзалагам се, че и ти не понасяш някои хора, Морган. Обзалагам се, че и теб цял куп хора не те понасят.

— Но не за мен става въпрос сега.

— Днес следобед си го нападнал — намеси се Съливан, — пред очите на дузина офицери.

— Вярно е! И какво от това! Окей. Нахвърлих му се. Изпуснах си нервите.

— Може би така и не си ги уловил след това твоите нерви. Може би си чакал Марти пред „Тен-Фор“ и си му забил един куршум в главата. Може би си искал да си отмъстиш, защото се заяждаше с теб. Възможно е, нали?

— Изобщо не ми пукаше за това, Морган. Не му обръщах внимание.

— Тогава какво те прихвана — попита Съливан. — Защо го нападна?

— Вижте, Нилсен се е сдобил с психиатричното ми досие. Изследването, което ми беше направено, след като застрелях онези двама туристи.

Талкът подскочи. Той мразеше нещата да се назовават така безцеремонно. Предпочиташе клиничните понятия на Бет Гарнър — травма, инцидент…

— Глупости! — отрече припряно Морган.

— Знам, че го е направил. Нещо повече, използвал го е. Показвал го е извън централата. Използвал е собственото ми досие срещу мен.

— Имаш ли някакви доказателства? Можеш ли да докажеш по някакъв начин, че действително е показал на някого твоето психиатрично досие? Имаш ли поне едно доказателство, че изобщо го е притежавал?

Естествено, Ник имаше доказателства. Дори много. Но ако им разкажеше за Катерин Трамел и нейните познания върху мислите и навиците му, те щяха да помислят, че е напълно превъртял. Ако им разкажеше за признанието на Бет Гарнър, че е дала изследването на Нилсен, щеше да й навлече неприятности. Оставаше му една-единствена възможност — да лъже.

— Попитах за някакво доказателство, Кърън. Имаш ли такова?

Ник поклати глава.

— Не, нямам никакви доказателства.

— Тогава нямаш нищо — отбеляза Морган.

— Да, но не съм толкова откачен да се нахвърля на някого и няколко часа по-късно да го пречукам със служебен пистолет. Тук нещо не пасва, не е ли така?

— Не съвсем. Понякога хората вършат идиотски неща. Знаеш това много добре, Кърън.

Вратата се отвори и в стаята влезе Бет Гарнър. По тъмните кръгове под очите й можеше да се заключи, че спешното повикване не бе я вдигнало от леглото, понеже изобщо не е лягала там. Тя хвърли загрижен поглед на Ник Кърън.

— А, ето я и нашата експертка за хора, които вършат идиотски неща — коментира Морган.

Обаче личната психомасажистка на Кърън беше последният човек, който трябваше на Съливан в този момент.

— По-късно ще поговорим с вас, доктор Гарнър.

— Предпочитам да остана. Мисля, че бих могла да помогна.

— Аз наистина бих предпочел…

Талкът — кой знае защо — прекрати взаимната размяна на любезности. Може би беше преценил, че ще е по-добре да се представи Ник Кърън за откачено ченге, отколкото да се признае пред външния свят, че някой от полицията в Сан Франциско е застрелял хладнокръвно колегата си.

— Не виждам причина доктор Гарнър да не остане, ако детектив Кърън няма възражения.

Ник вдигна рамене.

— Все едно ми е.

Бет Гарнър кимна и приседна на един стол.

— Къде беше тази нощ? — попита остро Морган.

— У дома — отвърна Ник. — Гледах телевизия.

— Цялата нощ?

— Да.

— Какво гледа?

— Не знам. Някакви гадости… — той помнеше смътно само, че телевизорът беше включен.

— Пи ли — попита Съливан.

Кърън погледна втренчено Бет.

— Да. Пих.

Съливан свъси вежди.

— Мислех, че не бива да пиеш.

— Дълго време аз действително не пиех. Няколко месеца. Напоследък, след като се прибера, обръщам няколко чашки. Нямам проблеми с това. И не пия, когато не трябва. Не ходя пиян на работа.

— Но все пак си пил.

— Нали казах вече.

— Колко?

— Няколко чаши. Както казах.

— Кога се върна към пиенето?