Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

— Струва ми се, че моите приятели не те засягат, Ник.

— На мене пък ми се струва, че си могла да научиш много повече за „импулса да убиваш“ по време на следването. Трябва да сте учили такива неща в Бъркли.

— Само на теория. — Тя отпи от питието си и се загледа в Ник над ръба на чашата. — Ти обаче знаеш всичко за импулса да убиваш, нали? Не на теория, а на практика. Ти знаеш всичко за него, нали… Стрелецо?

— Стрелец?

— Какво има, Ник? — попита тя гальовно. — Не се сдържа, нали? Хареса ли ти?

— Това не би могло да се хареса на никой. На никой нормален човек.

— А ти? Твоята глава наред ли беше? Разкажи ми за кокаина, Ник. В оня ден, когато застреля туристите… колко кокаин беше взел? Или може би предната вечер? Каква беше обичайната ти доза? Четвърт грам? Половин грам? Или цял? Хайде, кажи ми?

Колкото по-мек ставаше гласът й, толкова по-дълбоко достигаха думите й.

— Не разбирам за какво по дяволите говориш. Съмнявам се, че самата ти разбираш. Богато момиченце, което си играе. Обичаш игричките, нали?

Тя се приближи към него. Беше оставила питието си.

— Можеш спокойно да ми кажеш, Ник? Здравата ли беше друсан? Толкова друсан, че ти е харесала идеята да пречукаш онези двамата? Или просто си бил на хайка и ръката ти е трепнала? Ето тогава би било нещастен случай. Нещастен случай, който вероятно щеше да те вкара в затвора, най-малкото щяха да те изхвърлят от полицията. Но да… било е нещастен случай. Нищо, за което да се упрекваш… Просто лош късмет. Злополука.

— Бях чист — протестира той. — Нямаше дори граждански процес. Беше нещастен случай. Наркотиците нямаха нищо общо. Аз купувах, но не вземах, ясно ли е?

Тя докосна с ръка лицето му, погали го, както би направила с някоя котка, и прошепна с кадифен глас.

— Можеш спокойно да ми кажеш, Ник.

Той сграбчи грубо ръката й.

— Не съм вземал наркотици.

— О, хайде, вземал си! — Беше вече толкова близо до него, че усети дъха и в лицето си. Ухаеше сладко, като парфюма й. — Не ти взеха проба, нали? Но Вътрешният отдел е знаел. Знаели са през цялото време.

— Ако Вътрешният отдел е знаел нещо, те щяха…

— Жена ти е знаела, нали? — гласът й бе все така кадифен. — Тя е знаела какво става. Ники е бил прекалено близо до огъня. На Ники му е харесало, нали?

Ник не издържа. Дръпна ръката й и я изви зад гърба й. После я привлече към себе си. Тя не изглеждаше особено стресната. Очите им блестяха, забиваха се в мозъка на противника.

— На Ники му е харесвало — шепнеше Катерин. — А жената на Ники не е могла да го понесе. И затова се е самоубила.

Внезапно в стаята стана студено. Прибоят се чу по-силно.

Външната врата зееше отворена и в нея стоеше Рокси. Опънатите й назад коси се събираха високо на прелестната й глава. Цялата беше в черно: черно кожено мотористко яке върху черна тениска, черни джинси, черни ботуши. Черен беше и погледът, който метна към Ник.

Катерин се отдръпна от детектива.

— Здравей, съкровище — каза тя приветливо като домакиня, която посреща завърналия се от службата съпруг.

Отиде при Рокси и я целуна леко по устните. Може би беше просто някой от обичаите на шикерията. Но можеше да означава и нещо повече. Тя обгърна с ръка тесните рамене на Рокси.

— Вие двамата сте се виждали, нали?

Но Ник не искаше да слуша поведе. Сред мъглата от брутални убийства, игрива порочност и женска съблазън се надигна една увереност: Катерин Трамел сигурно беше необикновена жена, но не и ясновидка. Не всичко, което знаеше, би могло да се заключи по пътя на простата дедукция. Нужно беше нещо повече от степен по психология от Бъркли, за да знаеш толкова много неща. Ник разбра, че са го предали.

Той мина край Рокси и Катерин, изпълнен с кипящ гняв, блед като магнезиев пламък.

— Нима си отиваш, Ник? — попита невинно Катерин. — Рано е още.

— Остави го, скъпа — обади се Рокси.

Ник не каза нищо, лицето му беше каменно. Той изхвръкна навън, без да се огледа нито веднъж.

— От теб ще излезе страхотен главен герой — викна Катерин след него.

Той не й обърна внимание. В момента фактите го интересуваха повече от фикциите.

Ник Кърън постави нов рекорд, ако изобщо имаше стар, по бързо изминаване на пътя от Стинсън Бийч до центъра на Сан Франциско. Една-единствена мисъл пулсираше в мозъка му, докато летеше по магистралата. Бяха го предали, бяха го предали на Катерин Трамел. Той не знаеше защо, но можеше да си представи как.

Ченгетата всеки ден си имат работа с информатори. Рядкост е някой случай да бъде разрешен без подобна информация, която се купува или получава насила. Самият Ник имаше дузина „антени“ или доносници сред търговците на наркотици, във виетнамските и ямайските банди и китайските тайни общества. Доброволното предателство стои в основата на полицейската работа. Криминалните мразят предателите, но и ченгетата, странно защо, споделят тази омраза. Може би причината е в осъзнаването на някои общи неща между нарушителите и пазителите на реда — две братства със собствени кодекси и табута. Макар че разчитат на доносниците, ченгетата дълбоко презират тези хора. Дори само заради това, подозрението, че някой е изнесъл информация за него, особено измъчваше Ник.