Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

— Здравей — каза Катерин.

— Преча ли?

— Не.

— Глупав въпрос, впрочем. Едва ли нещо би могло да ти попречи, нали така?

— Защо не влезеш? — Тя отвори широко вратата и тръгна навътре. Ник Кърън я последва, вперил поглед в закръгления й, твърд задник, който се движеше под роклята.

Стаята изглеждаше точно както последния път, обаче купчината изрезки от вестници върху масичката беше нараснала. Нямаше съмнение, че Катерин притежава пълната вестникарска история на трънливата кариера на Ник Кърън, детектив от полицията в Сан Франциско. Тя вдигна една статия, хвърли й бегъл поглед и я показа на Ник. ПОЛИЦАЯТ УБИЕЦ ПРЕДИ ПОЛИЦЕЙСКОТО РАЗСЛЕДВАНЕ.

— Ще те използвам за моя детектив.

— Твоя ли?

— Моя. Детективът от книгата ми. Надявам се, че това не ти пречи. Нали не ти пречи?

— Нима щеше да промени нещо, ако ми пречеше!

Тя се усмихна и пропусна въпроса край себе си.

— Ще пиеш ли нещо? Аз тъкмо се готвех да си налея една чаша.

— Не, благодаря.

Тя кимна пред себе си.

— Правилно. Бях забравила. Ти си оставил всичките стари породи. Няма вече скоч, няма вече „Джак Даниелс“. Никакви цигари, никакви наркотици — тя се усмихна през рамо. — Никакъв секс?

После, без да изчака отговора му, отиде до бара — купчина бутилки, наредени върху мраморна плоча — и извади от хладилника леден блок.

— Исках да ти задам няколко въпроса — каза Ник спокойно.

В ръцете й се появи шило и тя започна да разбива ледения блок.

— Аз също исках да те питам някои неща.

— Наистина ли?

Ледът се разпука и натроши под ударите й.

— За книгата.

— Нямаш ли форми за лед?

— Харесва ми сама да го разбивам.

Наистина й харесваше. Работеше със съсредоточено удоволствие, замахваше с шилото и го забиваше в леда, влагайки сила във всяко свое движение.

— Какво искаше да ме питаш?

Тя хвърли шилото настрани, сипа шепа ледени парчета в чашата си и я напълни с „Джак Даниелс“.

— Кажи ми, Ник, как се чувства човек, след като е убил някого? — Тя зададе въпроса със същия тоя, с който градинарите се питат един друг как най-добре да се справят с плевелите.

— Как се чувства ли? Защо ти не ми го кажеш?

— Защото не знам. Но ти знаеш. Как се чувстваше? Силен? Тъжен? Съкрушен? В еуфория ли беше? Или всичко едновременно? Или е нещо друго? Нещо, което може да се усети само ако наистина отнемеш нечий живот?

Лицето му потръпна от отвращение — от нея, от собственото му брутално минало.

— Беше нещастен случай. Те попаднаха под обстрела. Да убиваш никога не е… беше нещастен случай, това е всичко.

— Но как се случва подобен нещастен случай, Ник? Просто така? Не те ли глождеше нещо да натиснеш спусъка?

— Беше нещастен случай — настоя гневно Ник. — Извършвах тайна мисия. Трябваше да се проследи една сделка с наркотици. Случва се…

— Просто така?

— Да. Нищо не се планира. При такива истории е наркотици смъртта не се планира предварително. Не е като при…

— Джони?

— Щях да кажа професор Голдстейн. Ноа Голдстейн. Известно ли ти е това име?

— Име от миналото, Ник. Четиринайсет години оттогава…

— А, искаш име от настоящето? Тогава какво ще кажеш за Хейзъл Добкинс?

Без да отклонява поглед от лицето му, тя отпи глътка от питието си. Кожата й беше толкова нежна и светла, та за миг му се стори, че ще види как кафявата течност се стича в гладката й шия.

— Добкинс? Голдстейн? Откъде да започна?

— Нека започнем с Голдстейн.

— Ноа беше мой ръководител през първата ми студентска година — тя се усмихна. — Знаеш ли, оттам вероятно ми е дошла идеята с шилото за лед. За книгата ми. Колко забавно! Как само работи подсъзнанието, нали?

— Невероятно забавно!

— Трябваше да кажа: как странно работи подсъзнанието, нали?

— А Хейзъл Добкинс? Тя какво?

Катерин се поколеба за миг.

— Хейзъл ми е приятелка.

Ник Кърън си спомни думите на Гюс от миналата нощ: М-да, хубава приятелка си е намерила.

— Значи приятелка? Твоята приятелка е заклала цялото си семейство. Трите си деца!

— Била е арестувана, съдена, отишла е в затвора. През последните трийсет и пет години не е създавала неприятности. Както се казва, Ник, тя е чиста. Би могло да се каже, че е изкупила своята вина към обществото.

— Абсолютно ми е все едно какво се казва в такива случаи. Искам да знам защо точно тя ти е приятелка? Да не би да колекционираш пропаднали типове?

— Тя е унищожила цялото си семейство. Тя ми помогна да разбера импулса да убиваш.

— Но нали сама не разбира защо го е направила?