Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

Той изскочи от асансьора на десетия етаж на полицейското управление и се втурна по коридора към кабинета на Бет Гарнър. Секретарката й вдигна глава от машината и опита да предотврати нахлуването му при Бет.

— Тя в момента говори по телефона. Веднага след това ще има време за вас, детектив Кърън. Ще й съобщя, че сте тук.

— О, по дяволите — изрева Ник, — че аз дотогава вече ще съм вътре! — Той едва не ритна вратата. Беше извън себе си, достатъчно бесен, за да извърши убийство.

Дръпна слушалката от ръката на Бет и я тресна върху вилката. После се надвеси над писалището й, приближил лице до нейното. Бет си спомни последната км среща и се дръпна уплашено.

— Кой е пипал досието ми?

Бет Гарнър пребледня.

— За какво говориш, Ник? Какво ти става? Какво има?

Ник повтори ясно и отчетливо, настръхнал от враждебност:

— Кой е пипал проклетото ми досие?

— Ник…

Кърън сграбчи тесните й рамене и я вдигна грубо от стола.

— Не ми се прави на невинна! Не ми разправяй за доверието между лекаря и пациента. Питам те още веднъж и искам отговор: На кого си дала досието ми.

Не беше нужно да заплашва. Тя добре знаеше, че той не би се спрял да употреби насилие.

— На никого — отвърна Бет, без да го поглежда в очите.

— Предупреждавам те, Бет!

— Това е секретен документ, Ник. Би било нередно да…

— Точно това ти казах, че не искам да чувам, Бет!

— Но това е самата истина.

Той поклати глава.

— Не, не е. Хайде, Бет, не ме лъжи!

— Ник, аз…

— Вътрешният отдел, нали така? — сети се той внезапно. — Дошли са и са те изнудили, така ли?

— Ник, те казаха, че…

— Кой? — разтърси я Ник. — Кои са тези „те“?

Тя преглътна мъчително, после прошепна:

— Нилсен.

— Това е всичко, което исках да зная, Бет.

Минута по-късно Ник Кърън влетя с трясък в канцеларията на Вътрешния отдел, профуча покрай бюрата и се насочи към Нилсен с точността на пушка с лазерен прицел. Пълният детектив седеше удобно облегнат в стола си, с поглед към следобедния „Екзаминър“, надигайки към устните си чаша кафе.

С едно перване на ръката Ник изби вестника и чашата от подпухналите ръце на Нилсен, кафето се разля върху разхвърляните му книжа и потече по смачкания му костюм.

— За бога, Кърън! — Нилсен скочи от стола си със зачервено от гняв лице. — Какво по дяволите…

Ник вече беше пред него. Той го сграбчи за реверите и го блъсна в стената. Беше бесен до неузнаваемост, на път окончателно да изгуби контрол над себе си.

— Ти си й продал досието ми, нали! Ти, кучи сине!

Нилсън погледна в очите на Кърън и видя сляпа ярост. Хвана го страх.

— За какво говориш? Да не си превъртял…

Ник отново го сграбчи, удари главата му в стената. Останалите офицери в помещението, застинали от изненада по местата си, се хвърлиха да спасяват Нилсен.

— Колко ти плати, гад такъв?

Един от кадровиците сграбчи Ник за рамото и се опита да го дръпне от Нилсен. Ник го отхвърли от себе си, сякаш не тежи повече от дете. Сетне стисна в желязна хватка гърлото на Нилсен и процеди.

— Колко ти плати?

Дори и да искаше, Нилсен не можеше да отговори.

Ръката на Ник притискаше трахеята му, очите му започнаха да изскачат от орбитите. Лицето му се зачерви страшно.

— Кърън! — изрева едно от ченгетата в стаята. — За бога, ще го убиеш!

Ник изобщо не му обърна внимание. Хватката му ставаше все по-силна. Не виждаше нищо, освен разкривеното от страх, почервеняло лице пред него, усещайки как го обзема сладостно-парливото желание да убива. Стаята, другите не съществуваха. В този момент той целият беше омраза.

В действителността го върна рязко хладното, убийствено конкретно присъствие на едно дуло, което се притисна зад дясното му ухо.

— Пусни го — каза спокойно един от мухоловците. — Пусни го, Кърън. Съвсем кротко.

Ник застина, но ръцете му се отпуснаха само колкото да позволят на Нилсен едно измъчено вдишване. Кърън погледна през рамо. Сетне освободи напълно хватката си и Нилсен се измъкна, като кашляше, давеше се и търкаше изранената си шия.

Ченгето с пистолета, забит в главата на Ник, отново заговори, все така спокойно.

— Чуй ме добре, ако имате някакви несъгласия с Нилсен, разрешете ги извън това помещение. Ясно ли е? А сега, Кърън, сега ти просто ще излезеш. Нито дума повече! Без глупости! Просто се обърни и изчезвай! Ясно ли е?

— Ясно — каза Ник отрезнял.

— Така е по-добре. А сега върви.

Ник се обърна и се отдалечи спокойно, без да поглежда дулата на пистолетите, зеещи тъпо насреща му.