Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

— М-да — Ник обмисляше всички възможности, — ами ако не е авторката? Ако някой просто е прочел книгата и си е казал: Бива си я идеята.

— Тогава не ви завиждам — произнесе се доктор Ламот.

— Като се има предвид, че няма такъв човек, който да ни завижда, доктор Ламот — каза Кърън заядливо, — как така точно вие не ни завиждате.

— Защото си имате работа с някой или някоя, който или която е обзет от такова умопомрачение, че той или тя…

— Тя — не издържа Хариган. — Мисля, че това стана ясно.

— Чудесно — продължи Ламот. — Та тя е до такава степен вманиачена, че е в състояние да убие една невинна или поне неутрална жертва, за да навреди на личността, написала тази книга.

— Но защо?

— Представа нямам. Ясно е обаче, че си имате работа с личност, която изпитва много дълбока, маниакална омраза към авторката и няма никакъв респект към човешкия живот.

Гюс Моран обобщи.

— Ясно докторе. Искате да кажете, че си имаме тук някой, който е откачил централно, така ли? Както и да го обърнем, така излиза. Прав ли съм?

Доктор Ламот не можа да се съгласи безрезервно с тази версия, особено във варианта на детектива Гюс Моран.

— Нека кажем просто, че си имате работа с много опасен и болен човек.

— Така кажи — кимна Гюс. — Въртоглав!

— Щом ви харесва, нека бъде така — вдигна рамене Ламот.

— Няма начин — завърши Моран. — Въртоглав!

— Е, и какво сега? — попита Ник Кърън, спомняйки си очарователните очи на Катерин Трамел.

— Окей — каза Уокър. — Доктор Ламот, от името на департамента искам да ви благодаря за помощта.

— За мен беше удоволствие, лейтенант.

— Ник, Гюс… хайде при прокурора.

Заместник окръжният прокурор Джон Корели, с твърде много наднормени килограми и измъчен вид, в никакъв случай не им се зарадва. Смъртта на Джони Боз с всичките й ужасяващи подробности беше заела първите страници на вестниците и основно място в телевизионните новини. И то не само в местните. За случая съобщиха и медийните гиганти в Ню Йорк и Лос Анжелос. Нищо не качва така стремглаво тиражите и рейтингите, както подобно смразяващо убийство. Нищо не вдига репутацията на прокурора така, както подобно смразяващо убийство — но само ако е възможно да се изправи пред съда някой подходящ обвиняем и вината му бъде доказана без сянка от съмнение.

Сладката Катерин Трамел не беше подходяща в това отношение. Несъмнено арестуването на хубавата наследница щеше да засили медийната треска, но тогава и за Корели щеше да стане горещо, а той не искаше да се опари, не и в този случай.

Той побърза да отклони всяка инсинуация, че би могъл да изпрати тази Трамел пред Върховния съд.

— Нямате нито едно сериозно доказателство — каза той, подтичвайки по коридора на Министерството на правосъдието. — Нищичко нямате.

Гюс Моран едва не застана пред него, за да го спре.

— Тя няма алиби, Джон — рече той умолително.

— А, така ли? Значи няма алиби. Фантастично. Но как ще я свържеш с местопрестъплението. Дай ми един косъм. Дай малко кръв. Дай малко влагалищен секрет. Червило. Дай нещичко — и тогава може би ще поговорим. Че тя дори няма мотив.

— Тръпка! — обади се Ник. — Направила го е заради тръпката!

— Ник… стой далеч от очите ми, моля те!

— Щом не е тя, кой тогава? — обади се Уокър.

— За щастие — отвърна Корели — това не е мой проблем.

И като юрист ви обръщам внимание, че въпросът стои малко по-иначе, Уокър. Трябват ви доказателства, че е била тя, а не че всички останали в града са невинни. Щом не е бил никой от тях, това не означава, че е била тя. Нали така?

— Какво по дяволите да правим, Джон?

— Не знам. Не ме е грижа — той се измъкна от обсадата и забърза към асансьора. Натисна копчето за повикване, сякаш иска да го размаже. — Повярвайте ми, не мога да повдигна обвинение. Дори и да го сторя, нейната защита ще ме направи на пух и прах с тази ваша история за тръпката. Всеки, който е прочел книгата, би могъл да го направи.

— Може ли да я приберем? — попита Уокър.

Вратата на асансьора се отвори и Корели влезе вътре.

— Както казва Конрад Хилтън, щом искате да си сложите таралеж в гащите, няма да ви преча…

Вратата на асансьора започна да се затваря, но Ник протегна ръка и я спря. Ченгетата наобиколиха Корели в тясната кабина.

— Конрад Хилтън — повтори Гюс Моран, — хубави думи. Може някой път да ми потрябват.

— Трябва да отида в съда — заяви прокурорът. — До скоро, момчета…

— Тогава какво да правим, Корели — настоя Ник. — Ти май ще ни предложиш да не правим нищо, така ли?