Джон Гришам - Братята

Имаше още две писма, написани от Ярбър от името на младия Пърси. Тревър ги взе с нетърпение.

— Тази вечер „Арканзас“ ще гостуват на „Кентъки“ — каза Спайсър, като се върна към вестника си. — Залозите са едно към четиринайсет. Какво мислиш?

— И повече може. „Кентъки“ са много силни на свой терен.

— Залагаш ли?

— А ти?

Тревър имаше букмейкър в „Питс Бар“ и макар да залагаше рядко, се беше научил да следва залозите на съдия Спайсър.

— Ще заложа стотачка на „Арканзас“ — каза Спайсър.

— Аз също.

Играха блекджек половин час, като Линк от време на време поглеждаше вътре и се мръщеше неодобрително. Картите бяха забранени по време на посещения, но на кого му пукаше? Джо Рой играеше усърдно, защото се готвеше за бъдещата си кариера. В стаята за отдих любимите игри бяха покер и джин руми и затова Спайсър трудно си намираше противник за блекджек.

Тревър не беше особено добър, но винаги беше готов да играе. Според Спайсър това беше единственото му положително качество.

Обявяването на кандидатурата беше тържествено, като при победа — от тавана бяха спуснати знамена, а хангарът се огласяваше от духова музика. Всички четири хиляди работници в „Трилинг“ бяха задължени да присъстват. За повдигане на бойния дух им бяха обещали допълнителен ден отпуска. Това означаваше осем часа при средна надница от 22.40 долара на час, но шефовете бяха спокойни, защото бяха открили своя човек. Набързо издигнатият подиум също беше украсен със знамена и с всички възможни важни клечки от компанията, които се усмихваха широко и ръкопляскаха гръмко, докато музиката подлудяваше тълпата. Три дни по-рано никой не беше чувал за Арън Лейк. Сега той беше техният спасител.

Определено изглеждаше като кандидат-президент. Един консултант беше предложил лекото подстригване, а друг — тъмнокафявия костюм. Само Рейгън умееше да носи кафяви костюми и беше спечелил две съкрушителни изборни победи.

Когато Лейк най-сетне се появи и закрачи уверено по сцената, като стискаше енергично ръцете на корпоративни босове, които никога повече нямаше да види, работниците изпаднаха в екстаз. Музиката беше внимателно усилена от тонрежисьора, нает от Лейк заедно с екипа му за двайсет и четири хиляди долара за една вечер. Парите не бяха от значение.

Балоните падаха като манна небесна. Някои бяха пукнати от специално помолени работници и за няколко секунди в хангара беше шумно като при първата вълна на наземна атака. Гответе се. Гответе се за война. Гласувайте за Лейк, докато не е станало късно.

Директорът на „Трилинг“ го прегърна, сякаш бяха съученици, макар всъщност да се бяха срещнали за първи път един час по-рано. После излезе на подиума и изчака шумът да утихне. Като се водеше от бележки, получени предишния ден по факса, той започна надълго и нашироко да представя бъдещия президент Арън Лейк. По даден знак аплодисментите го прекъснаха пет пъти преди края на речта му.

Лейк махна за поздрав като победител и изчака малко зад микрофона, а после в най-подходящия миг пристъпи напред и заговори:

— Казвам се Арън Лейк и обявявам кандидатурата си за президент.

Отново бурни аплодисменти, фанфари и падащи балони.

Той изчака публиката да утихне и започна речта си. Темата, платформата, единствената причина да се кандидатира беше националната сигурност и Лейк гневно прочете ужасяващите статистики за пълния упадък на армията през мандата на настоящата администрация. Нито един друг въпрос не е от такава важност, отсече той. Ако ни подмамят да влезем във война, която не можем да спечелим, ще забравим всички безкрайно предъвквани спорове за абортите, расовата дискриминация, оръжията, осигуряването на работа за цветнокожите и данъците. Вълнуват ви семейните ценности, така ли? Щом започнем да губим синове и дъщери в битките, ще видите семейства с истински проблеми.

Лейк беше много добър. Речта беше написана от него, редактирана от консултанти и изгладена от други специалисти, а предишната вечер самият Лейк я беше предал на Теди Мейнард в Лангли. Теди я одобри. Имаше само някои малки поправки.

Завит с одеяла, директорът на ЦРУ наблюдаваше спектакъла с голяма гордост. Йорк беше с него и както обикновено мълчеше. Двамата често седяха сами и гледаха на екрана как светът става все по-опасен.

— Добър е — измърмори по едно време Йорк.

Теди кимна и дори успя да се усмихне леко.

По средата на речта си Лейк взе, че се разгневи страхотно на китайците.